Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Ето го пред нас. Настъпва напрежение, същата празнота в стомаха, докато крачим към него.
— Помниш ли това здание?
— Ти преподаваше в него… защо отиваме там?
— Не знам. Просто исках да го видя.
Като че няма много хора. Няма да има естествено. Сега е лятна сесия. Огромни, чудновати фронтони над стари тъмнокафяви тухли. Красиво здание наистина. Единственото, което изглежда на място тук. Старо каменно стълбище към входа. Стъпалата — издълбани от милионите стъпки.
— Защо влизаме?
— Шшшт. Не говори сега.
Отварям голямата тежка външна врата и влизам. Вътре има други стъпала, дървени и изтъркани. Те скърцат под краката и миришат на стогодишно търкане и лъскане. На средата спирам и се ослушвам. Никакъв звук.
Крис шепне:
— Защо сме тук?
Само поклащам глава. Чувам отвън да преминава кола.
Крис шепне:
— Тука не ми харесва. Ужасно е вътре.
— Тогава излез навън — казвам.
— Ела и ти.
— След малко.
— Не, сега — поглежда ме и разбира, че ще остана. Изглежда така уплашен, че още малко ще променя решението си, но тогава лицето му изведнъж се сгърчва, той се обръща, затичва се надолу по стълбите и изскача пред вратата, преди да мога да го последвам.
Голямата тежка врата хлопва долу под мен и сега съм съвсем сам тук. Ослушвам се за някакъв звук… От кого? От него?… Ослушвам се дълго време…
Докато се движа по коридора, дъските на пода издават зловещо скърцане, което внушава зловещата мисъл, че това е той. В това място той е действителен, а аз съм призракът. Върху една от бравите на класните стаи виждам ръката му да се отпуска за миг, после бавно натиска дръжката, блъска вратата навътре.
Стаята вътре чака точно каквато си я спомням, като че е тук сега. Той е тук. Съзнава всичко, което виждам. Всичко е нащрек, всяка клетка трепти от спомени.
Дългите тъмнозелени дъски от двете страни са напукани и имат нужда от ремонт точно както и тогава. Тебеширът — никога няма тебешир, ако не смятам малки остатъци в кутийката, — си е още там. Зад черните дъски са прозорците, а в тях са планините, които бе наблюдавал замислено в дни, когато студентите пишат. Сядаше до радиатора с парче тебешир в ръка и гледаше през прозореца към планините, обезпокояван от време на време от някой студент, който ще попита: „Трябва ли да…“ И той се обръщаше и отговаряше, каквото го питат, и имаше едно усещане за изключителност, непознато дотогава. Това бе място, където го възприемаха като самия него. Не като някой, който би могъл да бъде, а като него самия. Едно разположено да възприема място, цялото в слух. Той му отдаваше всичко. Това не бе една стая, това бяха хиляди стаи, които всеки ден се променяха заедно с бурите, снеговете и очертанията на облаците над планините, с всеки час и дори с всеки студент. Никои два урока никога не си приличаха и за него винаги бе загадка какво ще донесе следващият…
Чувството ми за време си е отишло, когато чувам скърцането на стъпки по коридора. То става по-силно, после спира пред вратата на тази класна стая. Дръжката се натиска. Вратата се отваря. Вътре наднича някаква жена.
Изражението й е нападателно, сякаш е имала намерение да спипа някого вътре. Изглежда малко под тридесет, не особено хубава.
— Стори ми се, че забелязах някого — казва. — Мислех… — изглежда объркана.
Влиза в стаята и идва към мен. Разглежда ме по-отблизо. Нападателният израз изчезва, като бавно се променя в учуден. Изглежда смаяна.
— О, Господи! — казва. — Вие ли сте?
Не я познавам изобщо. Нищичко…
Нарича ме по име и аз кимам. Да, това съм аз.
— Завърнали сте се.
Поклащам глава:
— Само за тия няколко минути.
Продължава да ме гледа, докато това става потискащо. Сега и тя самата го разбира и пита:
— Мога ли да седна за момент? — свенливият начин, по който пита това, говори, че може да му е била студентка.
Сяда на един от столовете на първия ред. Ръката без венчална халка трепери. Аз наистина съм призрак.