Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Един порив на вятъра се спуска бясно от върха на планината.
— Древните гърци — казвам аз, — които са откриватели на класическия разум, са знаели по-добри начини за предсказване на бъдещето от използуването на същия този разум. Те слушали вятъра и по него предсказвали бъдещето. Това звучи безумно днес. Но трябва ли да смятаме за безумци откривателите на разума?
Диуиз примигва:
— Как са могли да предсказват бъдещето по вятъра?
— Не знам, може би по същия начин, както художникът може да предскаже бъдещето на картината си, като се взира в платното. Цялата ни система на знания произлиза от постигнатите от тях резултати. Все още ни предстои да разберем методите, които са довели до тия резултати.
Мисля известно време и казвам:
— Когато бях тук за последен път, говорих ли много за храма на разума?
— Да, говореше доста за това.
— Споменавал ли съм някога за някаква личност, наречена Федър?
— Не.
— Кой е той? — попита Джени.
— Древен грък… реторик… „майстор на композицията“ за времето си. Един от съвременниците на въвеждането на разума.
— Никога не си говорил за това, струва ми се.
— Значи е било по-късно. Реторите на древна Гърция са били първите учители в историята на западния свят. Платон ги е очернил във всичките си трудове, за да налее вода в собствената си мелница, и доколкото всичко, което ни е известно за тях, го знаем почти изцяло от Платон, те са уникални с това, че са надживели заклеймени историята, без да е била изяснена някога тяхната позиция. Храмът на разума, за който говорех, е основан върху техните гробове. И когато се задълбаеш в основите му, попадаш на призраци.
Поглеждам часовника си. Минава два.
— Това е дълга история — казвам.
— Би трябвало да напишеш всичко това — обажда се Джени. Кимам в съгласие.
— Обмислям поредица лекции — есета — нещо като шъто̀куа. Опитвах се да ги оформя в главата си, докато пътувахме насам… поради което навярно излагам така педантично цялата работа. Всичко е така огромно и трудно. Като да се опиташ да пътуваш през тия планини пеша.
Лошото е там, че есетата винаги звучат, сякаш Бог говори за вечността, а нещата никога не стоят така. Хората трябва да разбират, че никога не е нещо друго освен просто един човек, който говори от определено място във времето, пространството и обстоятелствата. Никога не е било иначе, никога, но няма как да внушиш това в едно есе.
— Трябва да го направиш въпреки това — казва Джени. — Без да се опитваш да го направиш съвършено.
— Предполагам — отговарям аз.
Диуиз пита:
— Това има ли връзка с онова, което работеше върху „Качеството“?
— То е пряк резултат от него.
Спомням си нещо и поглеждам Диуиз:
— Ти не ме ли съветваше да се откажа?
— Казах, че никой никога не е успявал да направи това, което ти се опитваше да направиш.
— Смяташ ли, че е възможно?
— Не знам. Кой знае? — изражението му е истински заинтересовано. — Много хора се вслушват повече днес. Особено децата. Те наистина слушат… не в смисъл да са послушни… а слушат какво им казваш. В това е цялата разлика.
Вятърът, който се спуска от снеговете горе, бучи дълго из цялата къща. Вие ожесточено, сякаш се надява да помете къщата, всички нас, там в нищото, като остави каньона, какъвто е бил някога, но къщата си стои и вятърът замира победен. После се надига отново, нанася лъжлив лек удар от другия край, после внезапно напира мощно върху нашия.
— Непрекъснато слушам вятъра — казвам аз.
Добавям:
— Мисля, че когато Съдърлендови си отидат, ще трябва да се изкачим с Крис там, горе, откъдето тръгва вятърът. Мисля, че му е време да погледне по-отблизо тая земя.
— Можеш да тръгнеш направо оттук — казва Диуиз — и да се отправиш нагоре по каньона. Няма никакъв път в продължение на седемдесет и пет мили.
— Тогава оттук ще тръгнем — отговарям аз.
Горе съм доволен да видя отново дебелия юрган. Станало е доста студено и ще има нужда от него. Събличам се бързо и се пъхам дълбоко под юргана, където е топло, много топло, и дълго си мисля за снегове, ветрове и Христофор Колумб.
15
В продължение на два дни Джон, Силвия, Крис и аз се шляем, разговаряме, пътуваме до един стар миньорски град и обратно и става време Джон и Силвия да се връщат у дома. Отиваме до Боузмън, тоя път извън каньона, за последен път заедно.
Далеч напред Силвия се е обърнала вече за трети път — очевидно за да провери дали всичко е наред при нас. Беше много умълчана през последните два дни. Един неин поглед вчера ми се стори разтревожен, почти уплашен. Тя се безпокои твърде много за Крис и мен.