Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

— Нека се поразходим малко — казвам.

— Къде?

— Към училището.

— Добре.

Вървим под сенчести дървета по много спретнати тротоари край спретнати къщи. Улиците поднасят множество малки изненади от разпознаването. Мрачни спомени. Той е вървял по тези улици много пъти. Лекции. Готвел е лекциите си по аристотелски, като е използувал тези улици за своя академия.

Предметът, за който е бил извикан да преподава, е била реториката, композиция, втората от трите „K.“16. Трябвало е да води няколко курса за напреднали по композиция на технически текстове и някои раздели от английски за начинаещи.

— Помниш ли тая улица? — питам Крис.

Той се оглежда и казва:

— Минавахме по нея с колата да те търсим — сочи от другата страна на улицата. — Спомням си тая къща със странния покрив… Който те видеше пръв, получаваше петаче. А после спирахме и те вкарвахме на задната седалка, а ти даже не говореше с нас.

— Мислех много усилено тогава.

— И мама казваше така.

Той е мислел усилено. Смазващият товар на преподаването е бил достатъчно неприятен, но за него е било много по-лошо това, че е разбирал по своя прецизен, аналитичен начин, че преподаваният от него предмет е без съмнение най-непрецизната, неаналитичната, неясната област в целия храм на разума. Ето защо е мислел така усилено. За един методичен, обучен в лабораторна работа разсъдък реториката е съвсем безнадеждна работа. Тя е като огромно Саргасово море от застояла логика.

В повечето курсове по реторика за начинаещи се очаква от вас да прочетете кратко есе или разказче, да поговорите върху това, как писателят е направил определени дребни неща, за да постигне определени дребни резултати, а след това да накарате студентите да напишат подражателно кратко есе или разказче, за да разберете дали могат да направят същите дребни неща. Той правел това отново и отново, но нищо не ставало. Студентите рядко постигали в резултат на тази преднамерена мимикрия нещо, макар и смътно подобно на образците, които им давал. По-често начинът им на писане се влошавал. Като че ли всяко правило, което честно се опитвал да открие заедно с тях и да заучи заедно с тях, било така изпълнено с изключения, противоречия, уговорки и непоследователност, че би предпочел изобщо да не го бе срещал.

Студентите винаги питали по какъв начин правилото ще се приложи в точно определени обстоятелства. Тогава пред Федър стоял изборът да опита с измишльотини да обясни как действува правилото или да поеме друма на себеотрицанието и да каже какво наистина мисли. А той е мислел всъщност, че правилото е прилепено към написаното, след като то е било изцяло написано. То е „пост хок“, след факта, вместо преди него. И той се убедил, че всички писатели, на които студентите трябвало да подражават, са писали без правила, като са записвали онова, което им е изглеждало вярно, после са се връщали, за да проверят дали още изглежда вярно и да го променят, ако не изглежда. Имало някои, които очевидно пишели с пресметлива преднамереност, защото такъв вид имали работите им. Но за него подобен вид изглеждал твърде жалък. Имало нещо в него, както веднъж казала Гъртруд Стайн, но не можело да се разбере какво именно. Но по какъв начин да се преподава нещо непреднамерено? Това било, както изглежда, неосъществимо изискване. Той просто вземал текста и го обсъждал без предварителен план, като се надявал, че студентите ще научат нещо по този начин. Резултатите били незадоволителни.