Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Всъщност отне почти година, за да открия и най-дребната следа. Видях имената на купища други демони от всякакви видове и навсякъде в книгите от библиотеката. Постоянно се появяваше Нуда Ужасния, както и един африт на име Чуи, а и нещо наречено Факарл бе прочуто в десетина различни култури. И тогава, най-после се появи ти — беше бегло споменат в една бележка под линия.
Хамстерът настръхна.
— Какво? В кои книги си търсила? Сигурно най-добрите са били вече взети. Някаква си бележка под линия! — Продължи да си мърмори под козината.
— Проблемът ми — рече Кити бързо — беше, че ти невинаги си бил известен като Бартимеус, така че дори и когато имаше много пространни и много важни разкази, не можех да те разпозная. Но бележката под линия ми помогна, защото, разбираш ли, тя свързваше името, което вече знаех — Бартимеус от Урук — с две други: Сакр ал-Джини (не беше ли това персийското ти име?) и Уаконда от Алгонкин. След това можех вече да намеря повече неща за теб тук-та… искам да кажа, навсякъде, където погледнех. И така продължих. Научих малко за някои от задачите и авантюрите ти и открих имената на част от господарите ти, което също беше много интересно.
— Е, надявам се, че си била впечатлена — каза хамстерът. Все още звучеше доста ядосано.
— Естествено — продължи Кити. — Много. Наистина ли си говорил със Соломон?
Хамстерът изсумтя.
— Да, да, само една кратка беседа. — Все пак изглеждаше малко облекчен.
— През цялото време — каза Кити — изучавах изкуството на призоваването. Господарят ми беше доста бавен, а и аз бях бавна, за съжаление, но постепенно напредвах към нивото, където чувствах, че бих могла да те извикам. Но все още нямах следа към самоличността на това момче, което беше жалко, защото знаех, че е било важно за теб. И тогава, изведнъж, открих важната следа! Открих египетското ти име — Рекит — и го свързах с магьосника Птолемей. — Тя избухна, хилейки се триумфално.
— Дори и така да е — рече хамстерът — какво може да ти разкрие това? Имал съм стотици господари и независимо дали пентаграмите са били начертани на пясъка или в степите, враждата…
— Да, да — Кити махна на хамстера да мълчи. — Точно това беше. Един разказ споменаваше за близката връзка на този Птолемей с робите му. Споменаваше също така, че бил още момче, когато умрял. Точно тогава всичко ми се изясни. Точно тогава разбрах самоличността и причината за любимия ти външен вид.
Хамстерът бе зает да почиства един от ноктите на крака си.
— И какви подробности — попита той безгрижно, — би могъл да ти даде разказът за взаимоотношенията между джина и момчето? Просто ми е интересно, нали разбираш.
— Не много — призна Кити. — Всъщност нищо. Не мисля, че вече се знае много за Птолемей като човек. Някои от творенията му са оцелели, вярвам. Споменаваше се за нещо, наречено „Портата на Птолемей“, каквото и да е това…
Тя спря. Хамстерът гледаше нощната луна през прозореца. Накрая обърна главата си към нея и едновременно с това се върна към познатата форма на момчето-магьосник, Птолемей от Александрия.
— Достатъчно — рече момчето. — Какво точно искаш от мен?
Сега, след като догадката й бе потвърдена, Кити откри, че възприятието й за външния вид на джина бе напълно променено. Беше интересно и объркващо да осъзнае, че гледа лицето на истинско момче, мъртво от две хиляди години. Преди това бе гледала на маскировката просто като на една маска, един костюм, една от многото илюзии. Сега, когато все още приемаше, че това е истина, тя не можеше да не усети древното присъствие. Не се съмняваше, че демонът възпроизвежда момчето точно: за пръв път забеляза две бенки на слабия кафяв врат, един тънък, блед белег под брадичката, особените кости на лактите на тънките ръце. В това личеше такова отдаване на детайлите, което можеше да е предизвикано единствено от истинска привързаност или вероятно дори от обич.
Това знание й даде увереност да продължи.
— Добре — рече тя, — ще ти кажа. Но първо искам да повторя — няма да те поробвам. Какъвто и да е отговорът ти, ще те освободя.
— Това е адски великодушно от твоя страна — каза момчето.
— Искам от теб единствено да слушаш внимателно какво имам да ти кажа.
— Ами, ако всъщност почнеш, може и да опитам. — Джинът скръсти ръце. — Все пак ще ти кажа едно нещо, което е в твой плюс — продължи той замислено. — През всички векове на моето тегло, нито един-единствен магьосник не се е интересувал от мен достатъчно, за да попита защо съм в този вид. И защо да го правят? Аз съм „демон“ и следователно, умишлено опърничав. Аз нямам други мотиви освен злобата и изкушението. Заради общия страх и инстинкта за самосъхранение, те никога не ме питат нищо за мен самия. Но ти го направи. Ти си открила някои неща. Не казвам, че е умно, защото си човек, но като цяло опитът не е лош. Така че — махна царствено с ръка, — давай.