Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Тъй жена след жена идваха и си отиваха в прегръдките на славянина. И като в просъница, и като пиян и омаян с билки, той виждаше тези жени, даваше им от силата си, а те получаваха ласките му със затворени очи, като че ли върху им валеше слънце. А кои бяха тези жени? Майки и прабаби ли бяха те на Земела, или тя се беше прераждала в телата им, та всички живееха в нея и скритом използваха нейните гърди, за да дишат?
И славянинът зовеше, та заклинаше истинската Земела да дойде при него. Но нито за миг не видя истинското й лице. И когато не можеше да издържи сияйната красота на тези опиянени женски лица, славянинът заравяше устни в тревата, оплетена с косите на Земела, и забиваше пръсти в корените на цветята край тялото й. И му се струваше, че се бори да обладае и да се слее със самата топла и непобедима земя.
Тогава славянинът разбра, че истинската Земела няма да дойде. Но когато най-после успя да откъсне поглед от лицето й, та се отпусна на гръб край нея, той беше щастлив. Над него белееше небето и бавно се кълбяха тъмни облаци, а когато отметна глава, видя над себе си тъмните кълба на дъбовата шума. Той усещаше щастие, бе дори по-щастлив от миговете, когато прегръщаше жената. Преди беше като птица, която се вдига все по-високо и размахва криле, и загребва с криле въздуха, както плувец гребе водата. И всеки размах го приближаваше към слънцето, а в очите му сияеше ослепителна светлина и гърдите му се разширяваха, но крилата му отмаляваха и му се струваше, че сърцето му ще се пръсне. А след последния размах на крилете дойде блажена тишина и покой. И славянинът се плъзна като птица в светлия простор, той плуваше като орел с разтворени крила, носен от невидим вятър, от дъха на топлата земя. Той нямаше тяло и тегло, той беше изпълнен със светлина.
И славянинът извърна глава и погледна тракийката. Това беше Земела, но тя изглеждаше мъртва. Устните й бяха леко разтворени, та влажните й зъби проблясваха с блясъка на мъртви бисери. Клепките й бяха едва привдигнати, та проблясваше тънка ивица бяло око като неподвижната вода на омагьосано езеро между изсъхнали тръстики. А главата й се отпускаше назад и ръцете й лежаха върху тревата като крилата на убитата чапла.
Славянинът полека вдигна ръка и положи длан върху студената гръд на Земела. И затвори очи, за да усети ударите на сърцето. Далеч, далеч някъде под дланта му сърцето на Земела биеше. Тогава славянинът заспа, унесен от бавния ритъм на това човешко сърце.
Събуди се, когато го покри тежката сянка на дъбовете. Слънцето залязваше. Той опипа наметалото до себе си, а наметката беше влажна и студена. И като се изправи от кръста нагоре, славянинът видя, че в края на гората пасе само неговият кон. Тракийката нечуто си беше отишла.
И славянинът сложи ръка на гърлото си, за да потърси златната си огърлица. Нямаше я.
Дял четвърти
1.
Поисках да разбера какво съм изговорил досега. И донесоха, та изсипаха на коленете ми купчина свитъци. А писците лепяха един под друг десетина изписани листове от пергамент, та после ги навиваха. И тези свитъци бяха вече двадесетина. И тъй като седях ниско, с вдигнати колене, то свитъците се търкулнаха назад върху гърдите ми. Не тежаха чак толкова, а ми се стори, че се задушавам. И хората наоколо, които не виждах, навярно си мислеха, че не мога да проговоря от вълнение.
Пък аз тази нощ не посмях да заспя. Защото знаех, че сенките ще се наредят около мене като жадни живинки около единствения извор в пустинята, а всички други извори са пресъхнали. И сенките заедно с мене бяха разбрали, че водата на един извор, че кръвта на един човек, че дните на един живот няма да стигнат за всички. Да, двадесет свитъка бяха изписани, а не бях разказал дори за няколко дни и Кубрат дори не беше отговорил на пратениците. А ме чакаха десетилетия, за които трябваше да разкажа.
И не смеех да заспя, за да не видя очите на сенките, които ме молеха да разкажа за тях, за да се прехвърлят от моята в твоята памет.
2.
Хан Кубрат поиска да отиде на лов, за да отпусне сърцето си, защото ловът и песента падат върху душата на мъжа, както тих летен дъжд пада върху жадна земя, та размеква втвърдените от суша буци. И върху душата могат да покълнат семената на мъдростта и на любовта към бога. Но и като лятна буря могат да бъдат ловът и песента — а тогава разорават душата с гръмотевици — и пак след бурята в браздите покълват семена на любов и мъдрост.