Хроника на птицата с пружина

13.

Дългата история на лейтенант Мамия: част втора

— Събудих се от метално щракване на предпазител на пушка. Дори и да е потънал в дълбок сън, никой боец по време на война не би пропуснал този звук. Той е… как ли да се изразя, по-особен, студен и тежък като смъртта. Почти инстинктивно посегнах за браунинга, ала веднага последва ритник по слепоочието ми и ударът ме заслепи. След като овладях дишането си, отворих очи съвсем малко, колкото да видя кой ме е ритнал. Мъжът се бе навел да вземе браунинга. Вдигнах бавно глава и забелязах, че към лицето ми са насочени дулата на две пушки. Зад тях стояха двама монголски войници. Бях сигурен, че съм заспал в палатка, но сега палатката я нямаше и над мен блестеше осеяното със звезди небе. Друг монголски войник беше насочил лека картечница към главата на Ямамото, който лежеше до мен и не помръдваше, сякаш си пазеше силите или беше наясно, че е безсмислено да се съпротивлява. Монголците бяха облечени в дълги шинели и носеха бойни шлемове. Двама бяха насочили към нас с Ямамото големи фенери. Отначало не разбрах какво става: сънят ми бе прекалено дълбок, стъписването — прекалено голямо. Но при вида на монголските войници и на лицето на Ямамото се разсеяха всички съмнения: палатката ни е била открита, преди да успеем да се прехвърлим по брода. Тогава ми хрумна да се запитам какво ли е станало с Хонда и Хамано. Извърнах много бавно глава, за да се огледам, но и двамата ги нямаше. Или вече бяха убити, или бяха успели да избягат. Това вероятно бяха мъжете от патрула, който бяхме забелязали. Не бяха много и бяха въоръжени с лека картечница и пушки. Командир им беше набит сержант, единственият, който носеше истински армейски ботуши. Именно той ме беше изритал. Наведе се и взе кожената чанта, която Ямамото държеше до главата си. Отвори я, погледна вътре, после я обърна и я изтръска. На земята падна само пакет цигари. Направо не можех да повярвам. Бях видял с очите си как Ямамото прибира документа в чантата. Беше го извадил от джоба на седлото, беше го сложил в кожената чанта, а нея беше оставил до главата си. Ямамото направи усилие да запази самообладание, аз обаче забелязах как изражението му в миг се променя. Явно нямаше представа какво е станало с документа. Но каквото и да беше обяснението, на Ямамото очевидно му олекна много, че документът е изчезнал. Както ми беше казал, най-важното бе той да не попада във вражески ръце. Войниците струпаха на земята всичките ни вещи и ги огледаха най-внимателно, но не намериха нищо интересно. После ни съблякоха и претърсиха джобовете. Разпориха с щиковете дрехите и мешките, но не откриха документи. Взеха ни цигарите и писалките, часовниците, портфейлите и бележниците и си ги прибраха в джобовете. Пробваха един по един обувките ни и ако им ставаха, ги взимаха. Скараха се кой какво да прибере, но сержантът не ги спря. Реших, че сигурно монголците винаги взимат вещите на военнопленниците и на загиналите от противниковия лагер. Сержантът взе само часовника на Ямамото и остави подчинените му да се разправят за останалите неща. Пистолетите, боеприпасите, картите, компасите и биноклите се озоваха в чувал, явно щяха да ги пратят на командването в Улан Батор. После ни завързаха със здраво тънко въже. Отблизо монголските войници смърдяха на отдавна нечистена конюшня. Униформите им бяха опърпани, мръсни, с кал, прах и петна от храна, направо беше невъзможно да определиш какви са били на цвят. Обувките им бяха целите на дупки и се разпадаха — в буквалния смисъл на думата. Не беше чудно, че пробват нашите. Лицата на повечето бяха жестоки, зъбите им бяха развалени, косата им бе дълга и чорлава. Приличаха по-скоро на разбойници и обирджии, отколкото на войници, но от съветското оръжие и звездите по отличителните знаци се разбираше, че са от редовната армия на Монголската народна република. Лично на мен, разбира се, ми се струваше, че като военен отряд нямат никаква дисциплина и боен дух. Монголците са издръжливи, добри войници, но не стават за съвременна война, където се искат обединени, съгласувани действия. Нощта беше леденостудена. Докато гледах как дъхът на монголските войници излиза на бели валма, които изчезват в мрака, имах чувството, че някаква странна грешка ме е запратила в пейзажа на чужд кошмар. Не ми се вярваше, че го изживявам. Наистина беше кошмар, но едва след време щях да осъзная, че беше само началото на невъобразим кошмар. След малко един от монголските войници изникна от мрака — влачеше нещо тежко. Грейнал в усмивка, метна домъкнатото на земята до нас. Беше трупът на Хамано. Той беше бос, някой вече му беше взел обущата. Войниците му смъкнаха дрехите и огледаха всичко, което намериха по джобовете. Към часовника, портфейла и цигарите му се протегнаха ръце. Мъжете си поделиха цигарите и запалиха, докато претърсваха портфейла. Извадиха няколко банкноти от Манджоу-го и снимка на жена, вероятно майката на Хамано. Командващият офицер каза нещо и взе парите. Снимката беше метната на земята. Някой от монголските войници очевидно се бе прокраднал зад Хамано и докато той е стоял на пост, му беше прерязал гърлото. Те първи бяха направили с нас онова, което ние възнамерявахме да направим с тях. По зейналата рана имаше яркочервена кръв, която обаче беше твърде малко за такава голяма рана — вероятно вече беше изтекла. Един от войниците извади от калъфа на колана си нож с извито острие, дълго към петнайсет сантиметра. Размаха го пред лицето ми. За пръв път виждах нож с такава странна форма. Сякаш беше със специално предназначение. Войникът го прокара пред гърлото си и изсвири през зъби. Някои от останалите се засмяха. Ножът очевидно беше негов собствен и не му беше даден от армията. Всички имаха втъкнати в коланите си дълги щикове, само този човек носеше извит нож и очевидно бе прерязал с него гръкляна на Хамано. След като го размаха чевръсто няколко пъти, го прибра в калъфа. Без да казва и дума, Ямамото погледна към мен, като завъртя само очите си. Това трая всичко на всичко един миг, ала аз веднага разбрах какво се опитва да ми каже: дали ефрейтор Хонда е успял да избяга? Въпреки суматохата и ужаса и аз си мислех за същото: къде е ефрейтор Хонда? Ако се беше изплъзнал от внезапното нападение на частта на Външна Монголия, още имаше някакъв, макар и съвсем малък шанс за нас — въпросът какво би могъл да направи Хонда сам беше доста потискащ, но и най-малката надежда си струваше. Държаха ни цяла нощ вързани и повалени на пясъка. Оставиха да ни пазят двама войници, един с лека картечница и един с пушка. Другите се поотдалечиха — пушеха, говореха си и се смееха, явно доволни, че са ни заловили. Двамата с Ямамото не проронихме и дума. Там дори през май призори температурата падаше под нулата. Помислих си, че ще премръзнем до смърт, както лежим голи на земята. Но студът беше нищо в сравнение с ужаса, който изпитвах. Нямах представа какво ни чака. Тези мъже бяха най-обикновен патрул, вероятно не разполагаха с власт да решават какво да правят с нас. Бяха длъжни да чакат заповед. Което означаваше, че сигурно няма да ни убият още сега. После обаче не се знаеше какво ще става. Ямамото определено беше шпионин, а аз бях заловен заедно с него, значи му бях съучастник. При всички положения нямаше да ни се размине току-така. Малко след изгрев-слънце някъде от далечното небе се чу звук като боботене на самолетен двигател. Накрая в полезрението ми изникна сребрист корпус. Беше съветски разузнавателен самолет с отличителните знаци на Външна Монголия. Самолетът направи няколко кръга над нас. Войниците му замахаха и в отговор той наклони крило. После се приземи на голата равнина, запращайки във въздуха облаци пясък. Пръстта беше твърда, теренът не беше хълмист и благодарение на това бе �