Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава деветнадесета

Разказах ви подробно тези два епизода в желанието си да ви покажа какво вършеше той със себе си в новия етап от своя живот. Такива епизоди имаше много — повече, отколкото пръстите на двете ми ръце.

Всички те бяха еднакво оцветени от онази високомерна нелепост на неговите постъпки, която ги прави дълбоко трогателни. Да захвърлиш насъщния си хляб, за да бъдат свободни ръцете ти за борба с един призрак — това може да бъде само акт на прозаичен героизъм. Постъпвали са така някои хора и преди (макар ние, поживели в своя век, да знаем чудесно, че не изтерзаната душа, а гладният стомах правят човека отцепник), а онези, които са били сити и са могли да бъдат сити цял живот, са възнаграждавали с аплодисменти такова похвално безумие. Джим действително беше нещастен, тъй като никакво безразсъдство не можеше да го избави от надвисналата сянка. Винаги храбростта му оставаше под съмнение. Да, макар че нямаше никакви конкретни доказателства за противното. Можете да се противопоставяте на такъв призрачен факт или да го избягвате — срещал съм един-двама души, които смигаха пренебрежително на познатите им сенки. Очевидно Джим не беше от тези, които смигат; но аз съвсем не успях да реша каква е линията на поведението му — бяга ли той от своя призрак, или му се противопоставя. Изострих проницателността си и установих само, че разликата между едното и другото е твърде деликатна; както бива и с всички наши постъпки — липсваше определено мнение. Тук може би имаше и бягство, и своеобразен начин за водене на борба. На обикновените хора той скоро стана известен като прелетна птица, тъй като това беше най-забавната черта на неговото поведение; след известно време за него знаеха всички, той несъмнено се ползуваше със забележителна известност в кръга на своите скитания (а диаметърът на този кръг възлизаше приблизително на три хиляди мили) — по същия начин цялата околност познава някакъв луд човек. Например в Банкок, където Джим бе намерил работа при братя Юкер, фрахтовачи и търговци с тиково дърво64, беше жалко да се гледа как той се разхожда посред бял ден, криейки своята тайна, която беше известна на всички, дори на трупите, свличани по реката. Шомберг, собственикът на хотела, където живееше Джим, един космат елзасец с мъжествено държане и участие във всички скандални истории, често разказваше, опрял се с лакти о масата, украсената версия на Джимовата история на някой посетител, който жадуваше да научи нещо ново заедно с по-скъпите напитки.

— И забележете, той е най-чудесният момък, когото можете да срещнете — великодушно завършваше елзасецът разказа си. — Забележителен човек.

В полза на случайните посетители в заведението на Шомберг говори фактът, че Джим бе успял да прекара в Банкок цели шест месеца. Забелязах, че хората, които никак не го познаваха, се привързваха към него като към някое мило момченце. Той винаги беше сдържан, но вероятно самата му външност, косите, очите, усмивката му печелеха приятели където и да се появеше. И, разбира се, той не беше глупак. Чух как Зигмунд Юкер (родом от Швейцария) — кротко създание, измъчено от жестока диспепсия65, — който куцаше така силно, че главата му се извиваше на четиридесет и пет градуса встрани при всяка негова крачка, заяви одобрително, че за толкова млад човек Джим се отличава „с голям капацитет“, сякаш ставаше дума за обема на някакъв куб.