Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
— Нали не се сърдите, че не мога да ви кажа нещо смислено! — възкликна Джим. — Няма думи, с които да се изрази това. Вие още снощи ми помогнахте толкова… Слушахте ме тъй търпеливо. Честна дума, на няколко пъти ми се стори, че главата ми ще се пръсне…
Джим се мяташе — наистина се мяташе — из стаята, пъхнал ръце в джобове, после отново ги измъкна, сложи си бързо фуражката. Не очаквах, че може да бъде така лекомислено развълнуван. Помислих си за сухия лист, подгонен безмилостно от вятъра; а някакво тайнствено предчувствие, едно тежко и неопределено съмнение, ме приковаваше към стола. Изведнъж Джим замръзна на мястото си, сякаш бе поразен от някакво откритие.
— Вие ми дадохте доверието си — обяви той спокойно.
— Ох, за бога, драги мой, недейте — възпротивих се аз, сякаш ме беше обидил.
— Добре. Ще мълча. Сега и занапред. Но не можете да ми забраните да мисля… Нищо!… Аз ще ви докажа…
Джим бързо се упъти към вратата, спря се, наведе глава и се върна с решителни крачки.
— Винаги съм си мислил, че ако човек можеше да почне живота си съвсем отначало… А сега вие… до известна степен… да… съвсем отначало.
Махнах му с ръка и той излезе, без да се обръща; шумът на стъпките му замираше постепенно зад вратата — решителни стъпки на човек, който върви сякаш сред ярката дневна светлина.
Останал самичък до масата с една-единствена свещ, аз, кой знае защо, не почувствувах просветление. Не бях вече чак толкова млад, че да виждам на всяка крачка сияние, което ни се явява пред очите при добро и зло. Усмихнах се на мисълта, че в края на краищата не аз, а той виждаше сиянието. И ми стана тъжно. Да почна съвсем отначало, така ли бе казал? Като че ли началната дума на нашите съдби не е изсечена с неизличими букви върху лицето на скала.
Глава осемнадесета
Шест месеца по-късно моят приятел (собственик на фабрика за ориз, циничен стар ерген, ползуващ се с репутация на ексцентричен човек) ми прати писмо. Решил, позовавайки се на горещата ми препоръка, че може би желая да чуя нещичко за Джим, той ми описваше надълго и нашироко неговите достойнства. Момъкът се оказал скромен и енергичен.
„Като не намерих в сърцето си нищо освен покорна търпимост към хората от моя тип, аз живеех досега самичък в дома си, който дори при този горещ климат може да изглежда твърде голям за сам човек. Преди известно време му предложих да живее при мен. Струва ми се, не съм направил грешка.“
Като четях това писмо, си помислих, че моят приятел бе проявил към Джим не само търпимост — не, това беше начало на истинска привързаност. Разбира се, той привеждаше своеобразни доводи. Преди всичко Джим не изгубил свежестта си в този климат. Ако бил момиче — пишеше приятелят ми, — щяло да може да се каже за него, че цъфти, цъфти скромно като теменужка, а не като тези вулгарно крещящи тропически цветя. Джим бил в къщата му вече шест седмици, а още нито веднъж не се бил решил да го шляпне по гърба, да го нарече „приятелю“ или да му даде да разбере, че е архаична находка. Джим не се отличавал и с досадната бъбривост на младите хора. Характерът му бил добър, почти нямало какво да разкаже за себе си и съвсем не бил умен, слава богу — пишеше моят приятел. Но очевидно Джим беше все пак достатъчно умен, за да цени спокойно остроумието му и в същото време да го забавлява с наивността си.
„Млякото по устата му още не е засъхнало и сега, когато в главата ми се появи блестящата идея да му дам стая в моя дом и да се храним заедно, престанах да се чувствувам стар. Онзи ден той се сети да стане и прекоси стаята с единствената цел да ми отвори вратата и аз се почувствувах по-близо до човечеството, отколкото бях през последните години. Забавно, нали? Разбира се, аз се досещам, че тук има нещо, някаква ужасна малка грешка — за която вие знаете, но ако тя действително е ужасна, струва ми се, че можем да се помъчим да му простим. Заявявам, че не мога да го заподозра в по-сериозна простъпка от кражба в някоя овощна градина. Нима работата е по-сериозна? Може би трябваше да ми се доверите; но и двамата отдавна сме заприличали на светци и може да сте забравили, че ние също навремето сме грешили. Може да се случи някога да ви попитам за простъпката му и тогава, надявам се, ще ми я кажете. Не ми се иска да го разпитвам, преди да имам представа какво е провинението. Освен това сега е още твърде рано. Нека той още няколко пъти отвори за мене вратата…“