Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
Ето какво пишеше моят приятел. Бях много доволен от даващия надежди Джим, от тона на писмото, от собствената си проницателност. Очевидно знаех какво вършех: бях разгадал душата му и прочее… Ами ако от това излезе нещо неочаквано и чудесно? Същата вечер, като си почивах в шезлонга под тентата на юта на моя кораб (в пристанището на Хонконг), положих от името на Джим основния камък на въздушните му кули. Направих рейс на север, а когато се върнах, ме очакваше ново писмо от моя приятел. Неговия плик отворих най-напред.
„Доколкото ми е известно, сребърните ми прибори не са изчезнали — така започваше писмото. — Впрочем аз не се заинтересувах достатъчно за този младеж. Той си отиде, като остави на масата за закуска официална бележка с извинения — бележка, глупава или безсърдечна. Може би и едното, и другото — не правя разлика между двете. Разрешете ми да ви съобщя, че ако имате в запас още някакви тайнствени млади хора, трябва да ме изключите от сметката. Това ще е последната глупост, в която мога да бъда обвинен. Не мислете, че съм се засегнал чак толкова, но по тенискортовете много съжаляват за него и аз, ръководейки се от своите интереси, измислих правдоподобна лъжа за пред клуба…“
„Не можех да понасям фамилиарността на тази гадина — пишеше Джим от едно морско пристанище на седемстотин мили южно от мястото, където можеше да се чувствува като риба във вода. — Засега съм при Егщрьом и Блейк — корабни доставчици; временно служа при тях като куриер, ако трябва да нарека нещата със собствените им имена. Споменах им вашето име — това беше моята препоръка: те, разбира се, ви познават и ако можете да им напишете две-три думи за мене, ще ме оставят за постоянно.“
Бях напълно затрупан от развалините на моята въздушна кула, но, разбира се, изпълних молбата му и писах. В края на годината новият ми договор наложи да отида нататък и там имах възможност да се видя с него.
Той все още служеше у Егщрьом и Блейк и ние се срещнахме в помещението, което те наричаха „нашата приемна“. Стаята се помещаваше в магазина. Джим току-що се бе върнал от един кораб и като ме видя, наведе глава, готов за борба.
— Какво можете да кажете за свое оправдание? — започнах аз веднага щом се ръкувахме.
— Това, за което ви писах, нищо повече — упорито каза той.
— Онзи да не се е раздрънкал? — попитах.
Джим ме погледна със смутена усмивка.
— О, не! Не издрънка нищо. Държеше се, като че ли ни свързва някаква тайна. Приемаше дяволски тайнствен вид винаги, когато отидех във фабриката; смигаше ми почтително, сякаш искаше да каже: „Ние с вас знаем…“ Гнусно се подмазваше, фамилиарничеше…
Той се отпусна в един стол и загледа краката си.
— Веднъж останахме двамата насаме и той се осмели да ми каже: „Е, мистър Джеймс — там ме наричаха мистър Джеймс, сякаш бях син на собственика, — ето че пак сме заедно. Тук е по-добре, отколкото на стария кораб, нали?“
Не е ли възмутително? Погледнах го, а той направи дълбокомислена гримаса.
„Не се безпокойте, сър, казва. Веднага мога да различа джентълмена и разбирам как трябва да се чувствува един джентълмен. Надявам се все пак, че ще оставите за мене това място. И на мене ми дойде нагорно заради скандала с онази проклета стара «Патна».“
Беше ужасно. Не знам какво щях да кажа или направя, ако в това време не бях чул гласа на мистър Денвър, който ме извика от коридора. Бе време за закуска. Двамата с мистър Денвър прекосихме двора и градината и влязохме в бунгалото. Той започна както обикновено ласкаво да се шегува с мен… Изглежда, му харесвах…
Джим помълча.
— Да, зная — харесвах му. Ето защо ми беше толкова тежко. И такъв чудесен човек! Същата сутрин ме бе хванал под ръка… Той също беше фамилиарен с мен.
Джим рязко се разсмя и наведе глава на гърдите си.
— Ба! Когато си спомних как онова гнусно животно разговаряше с мен — поде той изведнъж с треперещ глас, — ми беше непоносимо да мисля за себе си… Разбирате, нали?…
Кимнах.
— Та той се отнасяше към мен почти като баща! — възкликна Джим и гласът му секна. — Би трябвало да му кажа. Не можех да оставя това така, нали?
— Е, и какво направихте? — прошепнах аз след малка пауза.
— Предпочетох да се махна — бавно рече Джим, — тази работа трябва да се погребе.
От магазина се чу свадливият, нервен глас на Блейк, който се караше с Егщрьом. Те работеха заедно вече много години и всеки ден от отварянето на магазина до последната минута преди затваряне Блейк, дребно човече, със зализана черна коса и тъжни, малки като мъниста очички ругаеше непрестанно, заядливо, с някаква плачлива ярост. Това вечно ругаене беше съвсем обикновено явление в тяхната кантора; дори посетителите твърде скоро преставаха да му обръщат внимание и съвсем рядко измърморваха: „Досадно!“ — или скачаха веднага и затваряха вратата на „приемната“. Егщрьом — ъгловат, едър скандинавец с припрени маниери и огромни руси бакенбарди, даваше нареждания на хората си, проверяваше пратките, изготвяше сметките или пишеше писма, застанал прав пред високото писалище в магазина, без да обръща особено внимание на врявата, която вдигаше Блейк — сякаш беше абсолютно глух. Само от време на време, обезпокоен, изричаше: — Ш-ш-т!… — Но това „ш-ш-т“ не правеше ни най-малко впечатление, а той и не очакваше друго.