Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
— Извинете, госпожо учителко — избъбри Антонио с приведена глава, — ама не мога да дойда утре сутринта. Майка ми е болна от диария и аз ще трябва вместо нея да приготвя закуската за братята и сестрите ми.
— Лъжеш. Тази сутрин я видях на улицата.
— Ами че нея я присви днес следобед.
— Махай се от тук — каза му учителката, — преди да съм ти счупила главата заради твоите лъжи. Но ако утре не довършиш чистенето, дори дяволът няма да те хареса, след като види как ще те подредя.
Ала веднага след като Антонио напусна класната стая, гневът на учителката стихна.
— Хайде, ела тук, Виторио — подкани ме тя и ме завъртя около катедрата. Когато пристъпих достатъчно близо до нея, тя внезапно протегна двете си ръце и ме притисна към себе си, така че лицето ми се озова точно в пазвата й. Задържа ме така за един безкрайно дълъг миг, плътно опрян в нея, после ме завъртя напред и назад, а накрая започна да хлипа. Само че аз не можех да мисля за нищо друго, освен за това как преди няколко дни Фабрицио я нарече „тази свиня“ и как бе размахвал ръце, докато я имитираше.
Щом тя най-после ме отдръпна от себе си, първата й работа бе да измъкне носната си кърпичка от джоба си, за да попие сълзите в очите си.
— Ах, Виторио, момчето ми — задавено произнесе тя. — Виждаш ли какви деца са жените? Ето, тук имам нещо за теб.
Бръкна под плота на катедрата и извади оттам кожената си чанта, от която видях да се подава нейната книга „Житията на светците“.
— Надявам се да живееш според примерите от нея — заговори тя и ми подаде книгата. — Вярвам, че те ще ти послужат за урок.
С виновно изражение на лицето аз стиснах книгата под мишница.
— Благодаря.
— Знаеш ли, Виторио, че някога и аз имах син като теб. Сега би трябвало да бъде точно на твоята възраст, само че умря когато още беше бебе, а пък Господ не ме дари с друга рожба.
Забих очи в пода. Никога не си бях представял, че и учителките могат да имат деца. Внезапно учителката ми се стори като напълно непозната, сякаш пред очите ми се бе раздвоила на две съвсем отделни личности: едната, която е имала бебе, което после умряло; а другата — която всяка сутрин като че ли от никъде се появяваше пред мен в нашата класна стая и чийто образ избледняваше в някакво сенчесто убежище, щом свършваха часовете.
— А сега си върви — рече ми тя и отново се разрида. — Вече заприличах на някаква глупачка. Прибери се у дома. Може би ще ми изпратиш писмо от Америка, да или не?
— Да — едва чуто промърморих аз.
Тя избърса сълзите си.
— А сега ми дай книгата — продължи учителката. — Ще ти напиша адреса си на корицата, за да знаеш кой ти я изпраща.
„Госпожа Джелсомина Амиконе“, написа тя с познатия ми едър, старателно изписван почерк: „Рока Сека, Пиаца дел Томоло, номер 3“; но аз още не можех да осъзная какво става, някак си не можех да я свържа с това име и с този адрес, с някаква маса и столове в някаква задимена кухня, с някакво легло в съседната на тази кухня стая. Понякога все пак си я представях как отива на пазар в Рока Сека, за да си купува зеленчуци, също като останалите жени там, да се пазари с продавачите, да негодува срещу цената на зелето или лука, само че този образ някак не й подхождаше.
— Хайде, сега си върви — прошепна тя накрая, още бършейки сълзите си.
Наведе се напред и запечата една мълчалива целувка на челото ми.
— Бъди щастлив, Виторио.
Двайсет и четвърта глава
В навечерието на нашето заминаване дядо ми ме извика в стаята си.
— Затвори вратата — нареди ми той.
В неговата собствена къща от стаята му се откриваше гледка към долината, толкова просторна и винаги осветявана от яркото слънце; но от къщата на леля Лучия се виждаше само стръмната страна на улицата, прорязана в планинския склон. Единственият прозорец в неговата стая сега гледаше към косата стена от каменистия склон. А по каменната стена под прозореца имаше много влага и затова дори в стаята се усещаше мирис на нещо влажно и загнило, като някое старо одеяло, престояло твърде дълго захвърлено в някой ъгъл.
Лицето на дядо ми ставаше все по-бледо и измършавяло от това, че се бе залежал. Кожата му се изпъваше върху острите очертания на костите му, които сега изглеждаха трошливи като на птица. Сега лежеше облегнат на възглавницата си. Тялото се очертаваше под одеялото като скромен спомен от някогашната му набита снага.