Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
— Мамо? — прошепна Сара. Част от нея се запита защо не го изрече по-силно. Ако наистина искаше майка й да я чуе, защо шепнеше?
Шестгодишният й ум й осигури отговор: защото се страхуваше да не я чуе някой друг. Който и да беше, той създаваше този страшен мрак.
Сърцето й заби бързо, започна да диша на пресекулки и я обзе невероятен страх, сякаш се събуждаше след кошмар, само че в тези случаи Бъстър беше до нея, а сега го нямаше…
Погледни картината, глупачке, заповяда си тя.
Сара намери в мрака картината на бебето, което спеше спокойно и безопасно върху мъха, и погледна лицето в облаците. Лицето, което означаваше мама, което можеше да прогони този плашещ мрак, което казваше, че Бъстър е в задния двор, че е използвал кучешката врата, за да излезе да се облекчи, че се е събудила само защото го няма и скоро ще се върне, а тя ще заспи отново, ще се събуди на сутринта и рожденият й ден ще е настъпил.
Сърцето й се успокои, когато си помисли тези неща. Дишането й също се успокои и страхът й започна да намалява. Дори се почувства глупаво.
Почти възрастна, а се страхувам от мрака като бебе — скастри се тя.
Тогава чу гласа и веднага разбра, че той принадлежи на непознат, който беше влязъл в къщата й. Ужасът се завърна и сърцето й заби отново. Сара застина с ококорени очи.
— „Никога не съм виждал диво животно да изпитва самосъжаление“ — гласът беше напевен и се приближаваше до вратата й. — „Една малка птичка би паднала мъртва от клона си, без да изпита самосъжаление.“
Гласът не беше нито висок, нито дълбок, а някъде по средата.
— Чуваш ли ме, Сара? Д. X. Лорънс[9] е написал тези думи.
Мъжът застана на прага на вратата й. Зъбите й тракаха, макар да не го осъзнаваше.
Това не беше просто ужас. Това беше като да се събудиш от кошмар и да разбереш, че съществото от него те е последвало, тромаво се е затътрило към стаята ти, за да те прегърне, да те стиска в прегръдката си, да се смее и да стене, докато пищиш и изгубиш съзнание.
— Можем да се поучим доста от дивите животни. Съжалението за самия теб или за другите е безполезно. Животът продължава, независимо дали живееш или умираш, дали си щастлив или нещастен. На живота не му пука. Безпощадността — това е полезна емоция. Бог е безпощаден. Това е част от красотата и могъществото му. Той прави онова, което е правилно, без да се интересува от последствията и смъртта на невинни.
Мъжът млъкна. Сара го чуваше как диша. Можеше да чуе и собственото си сърце. То биеше толкова силно, че имаше чувството, че тъпанчетата й ще се спукат.
— Бъстър не се самосъжалява, Сара. Искам да знаеш, че той веднага ме нападна. Без да се подвоуми. Той знаеше, че съм дошъл за теб, и веднага ми се нахвърли, без да се замисли. Беше готов да ме убие, за да те спаси.
Нова пауза. И изсмиване — тихо и дълго.
— Казвам ти го, за да разбереш, че Бъстър е мъртъв, защото те обичаше.
Непознатият отвори вратата изцяло и хвърли нещо на леглото й.
Светлината от коридора го освети — отрязаната глава на кучето, чиито зъби все още бяха оголени, а очите му ококорени от ярост.
Сара излезе от вцепенението си и се разпищя.
20
— ИСКАМ ДА ГЛЕДАШ И ДА СЛУШАШ, САРА. Това е началото на нещо.
Намираха се в дневната. Мама и татко седяха на столове, а ръцете и краката им бяха в белезници. Бяха голи. Сара се засрами да види баща си гол и още повече се ужаси. Дорийн лежеше на пода и ги наблюдаваше, без да има никаква представа, че нещо не е наред.
Не мърдай, кученце — помисли си Сара, — и може би няма да те убие като Бъстър.
Тя седеше на дивана, облечена в нощницата си и с белезници на ръцете.
Странника, както беше започнала да нарича мъжа, беше прав. Държеше пистолет в ръката си. На главата си имаше чорапогащник. Той прикриваше чертите на лицето му, правеше ги да изглеждат като стопени, като изгорени е горелка.
Страхът й все още беше там, все още беше силен. Той беше като писък в далечината. Той беше чакане, ужасно чакане, като застиналата във връхната си точка брадва на екзекутор.
Родителите й бяха ужасени. Устите им бяха залепени с тиксо, но очите им издаваха страха им. Сара усещаше, че се страхуват повече за нея, отколкото за себе си.
Странника отиде до баща й и се наведе над него, за да може да го погледне в очите.
— Знам какво си мислиш, Сам. Искаш да знаеш „Защо?“. Повярвай ми, бих желал да можех да ти кажа. Желая го повече от всичко. Но Сара слуша и може да каже на другите по-късно. Не мога да позволя историята ми да бъде разказана, преди да съм готов. Но мога да кажа две неща. Вината не е твоя, Линда, но твоята смърт е моето правосъдие. Вината не е и на Сара, но нейната болка е моето правосъдие. Знам, че не разбираш. Няма проблем. Не е нужно да разбираш, необходимо е единствено да знаеш, че тези неща са истина.
9
Д. X. Лорънс (1885–1930) — британския писател, поет, есеист и художник. — Бел. прев.