Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
- Ще обмислим това в полицейското управление - каза слабият полицай, като затвори досието на Лус с такова примирение, сякаш искаше да му благодарят за услугите му.
После четиримата излязоха от стаята и Лус остана сама с родителите си.
Тя им отправи най-сполучливото изражение в стил „заведете ме у дома“, което успя да докара. Устната на майка й потрепери, но баща й само преглътна.
- Ранди ще те върне в „Меч и Кръст“ днес следобед - каза той. - Не гледай така стреснато, миличка. Докторът каза, че си добре.
- Повече от добре - добави майка й, но звучеше неуверено.
Баща й я потупа по ръката.
- Ще се видим в събота. Само още няколко дни.
Събота. Тя затвори очи. „Денят на родителите“. Очакваше
го с нетърпение още от мига, в който бе пристигнала в „Меч и Кръст“, но сега смъртта на Тод бе опетнила всичко. Родителите й сякаш почти нямаха търпение да я оставят. По някакъв начин не искаха действително да се справят с реалността на факта, че имат дъщеря, която учи в поправително училище. Бяха толкова нормални. Не можеше наистина да ги обвинява.
- Почини си сега, Лус - каза баща й, като се наведе да я целуне по челото. - Прекара дълга, тежка нощ.
- Но...
Наистина беше изтощена. За кратко затвори очи, и когато ги отвори, родителите й вече махаха от прага.
Измъкна едно закръглено бяло цвете от вазата и го вдигна бавно към лицето си, като се възхищаваше на силно изпъкналите листа и крехките цветчета, с все още влажните капчици нектар в средата. Вдъхна мекия, наситен аромат на цветето.
Опита се да си ги представи как бяха изглеждали в ръцете на Даниел. Опита се да си представи откъде ли ги беше взел, и какво ли му се беше въртяло в ума.
Беше такъв странен избор на цветя. Дивите божури не растяха в мочурливите земи на Д жорджия. Не се прихващаха дори в почвата в градината на баща й в Тъндърболт. И нещо повече - не приличаха на никои божури, които Лус бе виждала преди. Цветовете бяха големи колкото присвити в шепа длани, а мирисът й напомняше за нещо, което не можеше да определи точно.
Съжалявам, беше казал Даниел. Само че Лус не можеше да проумее за какво.
13. Паднали ангели
В мъгливия здрач над гробището кръжеше лешояд. От смъртта на Тод бяха минали два дни и Лус не можеше нито да яде, нито да спи. Стоеше по черна рокля без ръкави в подобното на кръгла купа гробище, където цялото училище „Меч и Кръст“ се беше събрало да засвидетелства последна почит на Тод. Сякаш една бездушна едночасова церемония беше достатъчна. Особено след като единственият параклис в кампуса беше превърнат в басейн, а церемонията трябваше да се проведе в мрачното блатисто гробище.
От злополуката насам никой не се допускаше извън училището, а преподавателите бяха олицетворение на суровото мълчание. Лус беше прекарала последните два дни, избягвайки погледите на останалите ученици, които до един я наблюдаваха с различна степен на мнителност. Онези, които не познаваше много добре, сякаш я гледаха с лек страх. Други, като Роланд и Моли, я зяпаха по друг, много по-безсрамен начин, сякаш в оцеляването й имаше нещо мрачно завладяващо. Тя понасяше възможно най-търпеливо изпитателните погледи по време на учебните занятия и бе щастлива вечер, когато Пен се отбиваше да й донесе димяща чаша джинджифилов чай, или Ариана пъхнеше под вратата й мръсен лист с игра на думи, от онези истории,
в които трябваше да попълниш липсващите думи.
Отчаяно копнееше за нещо, каквото и да е, което да отклони ума й от неловкото чувство, като в онези вицове, в които чакаш „да падне другата обувка“. Защото знаеше, че то се задава. Във формата на второ посещение от полицията, или от сенките -или и двете.
Онази сутрин със съобщение по училищната радиоуредба ги бяха уведомили, че мероприятията за вечерта ще бъдат отменени от уважение към смъртта на Тод, и че занятията ще бъдат разпуснати един час по рано, за да имат учениците време да се преоблекат и да пристигнат на гробището в три часа. Сякаш цялото училище и без друго не беше облечено като за погребение през цялото време.
Лус никога не беше виждала толкова много хора, събрани на едно място в кампуса. Ранди се беше настанила в центъра на групата, в сива плисирана пола с дължина до средата на прасеца и плътни черни обувки с каучукови подметки. Просълзената мис София и въоръженият с носна кърпичка господин Коул стояха зад нея в траурни дрехи. Госпожица Трос и треньорката Даянте стояха, облечени в черно, скупчени заедно с група други преподаватели и хора от администрацията, които Лус не беше виждала никога преди.