Оковите на скръбта

Тя дръпна книгите към себе си, отвори ги и продължи:

— И така, ако проверим депозитите, направени от въпросните лица, можем да открием общи модели. Кой от тях внася в банката повече пари, отколкото би позволило обичайното му заплащане?

— Няма как да считате това за достатъчно основание да осъдите някого — каза банкерът.

— Не целим да го осъдим — възрази Мараси, докато продължаваше да прелиства първата книга. — По-скоро се нуждаем от някоя следа…

През последвалите минути, Уейн успя да построи кула от шест различни предмета, включително телбода, от което се почувства доста горд. В крайна сметка, Мараси посочи една от книгите.

— Е? — попита банкерът. — Открихте ли извършителя?

— Да — каза Мараси с обезпокоен тон. — Всички извършители.

— … Всички извършители?

— До последния — потвърди Мараси, пое си дълбоко дъх и затвори книгата със силно плясване на корицата. — Май можех да си спестя усилията и да си избера някое име напосоки, господин Ареола. Но все пак, полезно е да се знае.

— Да се знае какво?

— Че всички те нарушават закона системно — поясни тя и отново зарови ръка в чантата си. — Трябваше да се досетя. У повечето трупове има все нещо ценно, ако ще и само дрехите. Няма смисъл да се хвърлят на вятъра.

Банкерът пребледня.

— Продават дрехите на мъртъвците.

— Тях — каза Мараси, като извади една малка бутилка бренди „Сайлс“ и я остави на масата, — както и бижутата и другите ценни вещи, оставени в ковчега заедно с покойниците, може би.

— Ей — обади се Уейн. — Гърлото ми наистина започна да пресъхва. Страшно добре ще ми дойде това — като да се изпикаеш на сутринта, след като си вечерял с три литра.

— Та това е ужасно! — възкликна банкерът.

— Да — потвърди Мараси, — но ако се замислите по въпроса, не е твърде долно. Единствените жертви на тези престъпления са вече мъртви, а законовите права на покойниците са доста ограничени.

Уейн бръкна в джоба си и извади едно сребърно ножче за писма. Откъде го беше взел? Остави го на масата, взе бутилката и я гаврътна на един дъх.

— Благодаря за отделеното време, господин Ареола — продължи Мараси, взе ножчето за писма и го плъзна към банкера. — Наистина ни бяхте от помощ.

Банкерът се сепна, когато видя ножчето за писма, и отвори чекмеджето на бюрото си, за да надзърне вътре.

— Ей, това е мое — каза, като пъхна ръка в чекмеджето и извади оттам нещо, което приличаше на парченце канап. — Това… опашка от плъх ли е?

— Най-дългата, която някога съм откривал — обясни Уейн. — Доста ценна придобивка. Голям късмет извадихте.

— Как изобщо успяхте да… — започна банкерът, като погледна първо към Уейн, а после към Мараси, и потри глава. — Има ли още нещо, или можем да приключваме вече?