Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
— Така че Ева не се притеснява за Богомолов, а за себе си, не й се иска да изгуби мястото си. Знае ли как ще се промени всичко? Ще дойде нов ръководител и ще я уволни. А има и друга невероятно сладка възможност — да направят Бережной пълноценен директор, ами ако я остави за своя секретарка? Това вече ще бъде върхът на всички меч ги. Ето за какво се вълнува тя в действителност, а далеч не за здравето на Лев Алексеевич.
Настя помълча, втренчено разгледа Сташис. Той неволно потрепери.
— Защо ме гледате така? Някаква глупост ли казах?
— Плашите ме — бавно изрече Настя. — Да се прибираме, достатъчно за днес.
Театърът беше притеснен. Всичко започна по обяд, когато тези двама непознати, които по цели дни се мотаеха из сградата, влязоха в кабинета на Владимир Игоревич Бережной. В този момент Театърът наблюдаваше как върви репетицията и не обърна внимание какво се бе случило в кабинета, само почувства как откъм кабинета на директора изригна плътна струя паническа тревога. Какво казаха детективите на Бережной? С какво толкова го уплашиха? Театърът бе пропуснал всичко и се ядосваше на себе си, защото ако беше усетил неприятното навреме, поне щеше да подслуша за какво разговарят там, но беше увлечен от репетицията, та нали репетицията винаги е важно нещо, интересно е, това е подготовката за бъдещия спектакъл и в крайна сметка подготовката за бъдещия живот на самия Театър. А Театърът не можеше да гледа в две посоки едновременно, нямаше тази дарба, природата го бе устроила като обикновените хора, които, ако гледат надясно, вече не виждат наляво.
Струята тревога и дори някаква досада пречеше на Театъра да наблюдава репетицията, разсейваше го, после той забеляза, че ръководещият репетицията режисьор Семьон Борисович Дудник погледна телефона си и прочете нещо, след което цялата репетиция тръгна наопаки, а репетиционната зала се изпълни с някакво треперещо вълнение, което веднага се предаде на актьорите, и те започнаха всичко да объркват, да играят лошо. След репетицията режисьорът хукна право към кабинета на Бережной и тогава вече Театърът не се стърпя, погледа, послуша, но нищо не разбра.
— Нали беше сигурен, че тя няма да разговаря с тях…
— Но какво да правя, тя поиска да ги събера…
— По дяволите, да не би да изплува… От друга страна, какво страшно има? Няма светът да рухне, я.
— Ами жалко ще е…
— Вярно, жалко ще е. Много се притесних, когато прочетох съобщението ти. Практически провалих репетицията, оставих я да върви на самотек.
Разговорите в кабинета се оказа неразбираема загадка за театъра. Постепенно той се успокои, страхът и вълнението плъзнаха като дим из цялата сграда и станаха съвсем незабележими. Театърът тъкмо окончателно се бе настроил за вечерния спектакъл, когато почувства как облакът от притеснения пълзи по служебното стълбище нагоре, към квартирата, която се предоставяше на режисьори и драматурзи от други градове и в която сега живееше авторът на новата пиеса Артьом Лесогоров. Облакът пълзеше бавно и не твърде уверено, така че Театърът успя да направи един-единствен извод: облакът е породен от мъж. От какъв мъж? От кой мъж? От самия Лесогоров, който е разстроен или нервиран от нещо? Но той се движи толкова неуверено, сякаш е пиян… Впрочем това е напълно възможно. Ами ако не е Лесогоров, кой е тогава? И защо този неизвестен мъж отива при Лесогоров? „Сигурно на гости — реши Театърът. — А е нервен… ами какво, малко ли причини има човек, за да се нервира.“ Спектакълът, разбира се, е важен, всъщност той е най-значимото в живота на Театъра, но любопитството взе връх. Театърът се откъсна от сцената и зрителната зала и погледна към служебното стълбище — страшно му се прииска да види кой се изкачва, обзет от страх.
Нищо необичайно. И защо ли е толкова нервен?
Театърът престана да мисли за тайнствения облак и отново се съсредоточи върху сцената.
Елена Богомолова дори не почувства веднага, че някой седи до нея. Вече втора седмица тя прекарваше всеки ден на този стол в болничния коридор. Столовете, съединени в един блок, бяха четири, но Елена, кой знае защо, всеки път сядаше на един и същ, втория отдясно, чиято тапицерия беше разкъсана с нещо остро.
Тя извърна поглед и видя Ксюша, дъщерята на Лев Алексеевич от първия му брак.
— Здравей — едва разлепи устни Елена.
— Здрасти — отвърна Ксюша. — Как е татко?
— Все така. Зле.