Английският шпионин [bg]

37.

Вила „Уормуд“, Дартмур

Когато се върна във вила „Уормуд“ същата вечер, Габриел видя служебен на вид седан, паркиран на алеята. В кухнята госпожица Ковънтри раздигаше масата след вечеря, а в кабинета двама мъже играеха разгорещено шах. И двамата воюващи пушеха. Фигурите приличаха на войници, изгубени в мъглата на битката.

— Кой печели? — попита Алон.

— Кой, мислиш? — отговори с въпрос Ари Шамрон. Погледна към Келър и запита: — Ти някога ще местиш ли?

Кристофър го направи. Шамрон издиша тъжно и добави втория офицер на Келър към своя малък военнопленнически лагер. Фигурките бяха строени в две стройни редици до пепелника. Ари винаги бе налагал известна дисциплина на онези, които имаха нещастието да попаднат в ръцете му.

— Хапни нещо — каза той на Габриел. — Това няма да отнеме много време.

Госпожица Ковънтри бе оставила чиния с агнешко с грах в топлата фурна. Той яде сам на масата в кухнята, като слушаше развоя на играта в съседната стая. Потракването на шахматните фигури, щракането на старата запалка „Зипо“ на Шамрон: това беше странно успокояващо. От мъчителното мълчание на Келър Алон заключи, че битката не върви добре. Той изми чинията и приборите си, постави ги на сушилника и се върна в хола. Ари топлеше ръцете си на огъня в камината. Беше облечен с изгладени панталони в цвят каки, бяла риза от оксфордски памук и старо кожено яке с дупка на дясното рамо. Светлината на огъня се отразяваше в стъклата на очилата му с грозна метална рамка.

— Е? — попита Габриел.

— Той се бори упорито, но безрезултатно.

— Как е неговата игра?

— Той е смел, опитен, но му липсва стратегическа визия. Доставя му голямо удоволствие да убива, но не може да осъзнае, че понякога е по-добре да оставиш някой враг жив отколкото да го убиеш.

Шамрон погледна Алон и се усмихна.

— Той е изпълнител, а не стратег.