Английският шпионин [bg]

Не беше тайна, че Габриел обичаше Италия, и по-голямата част от Италия също го обичаше. Във Ватикана Негово Светейшество папа Павел VII се оттегли в личния си параклис, след като чу новината, докато всесилният му личен секретар, монсеньор Луиджи Донати, проведе няколко спешни телефонни разговора, опитвайки се да установи дали тя е вярна. Един от тези разговори беше с генерал Чезаре Ферари — шефа на прочутия Артистичен отдел на карабинерите. Генералът нямаше какво да докладва. Нито Франческо Тиеполо, собственикът на известна реставраторска фирма във Венеция, който бе наемал Габриел тайно да реставрира някои от най-прочутите олтарни картини в храмовете на града. Съпругата на Алон беше от старото еврейско гето, а тъстът му беше главният равин на Венеция. Донати позвъни неколкократно в канцеларията и дома на равина. Като не получи отговор на нито едно от позвъняванията, личният секретар на папата нямаше друг избор, освен да приеме най-лошото.

На няколко други места по света обаче реакцията по повод смъртта на Габриел Алон беше много по-различна — особено в комплекса от строго охранявани сгради, разположен в югозападното московско предградие Ясенево. Някога комплексът бе служил за седалище на Първо главно управление на КГБ. Сега той принадлежеше на Службата за външно разузнаване. Независимо от това, повечето хора, които работеха там, все още го наричаха със старото му кагебистко име — Московския център.

В повечето сгради на комплекса животът си вървеше нормално през този ден. Но не и в намиращия се на третия етаж кабинет на полковник Алексей Розанов. Той бе пристигнал в Ясенево в три часа сутринта насред заслепяваща снежна буря и бе прекарал остатъка от предобеда в напрегната размяна на каблограми с резидента на СВР в Лондон и близък негов приятел Дмитрий Улянин. Каблограмите бяха защитени от най-новия шифър на СВР и се предаваха по най-сигурната връзка на службата. Независимо от това, Розанов и Улянин обсъдиха въпроса, сякаш беше рутинен проблем, касаещ искането за издаване на виза на британски бизнесмен. В един следобед Улянин и неговата добре подсигурена с персонал лондонска резидентура бяха видели достатъчно, за да се убедят, че съобщението на „Телеграф“ е вярно. Циник по природа, Розанов все пак си оставаше скептичен. Най-накрая, в два часа следобед, той вдигна слушалката на сигурния си телефон и набра директно Улянин. Дмитрий имаше окуражаващи новини.