Среднощният диамант [bg]

— Аз ще сляза — обясни Грант. — Ти ще отвържеш въжето, ще стъпиш на онзи перваз, ще затвориш прозореца и ще скочиш.

Изрече го толкова сериозно, толкова непринудено, че трябваше да си го повторя мислено няколко пъти просто за да се уверя, че не бях пропуснала частта, в която всъщност звучеше смислено. Надникнах през прозореца. „Перваз“ беше леко преувеличено определение. Всъщност беше по-скоро украсен с орнаменти корниз, който обгръщаше цялата сграда между двата етажа. Отгоре имаше равна повърхност, вероятно широка точно колкото да има място за стъпалата ми. Със сигурност не и за неговите.

— Това е голям скок — казах най-накрая.

— Всъщност не. Тези етажи не са толкова високи — не като мястото, където сте настанени. Освен това ще те хвана. Ако това те устройва.

— Противопоставено с вероятността да не уцелите?

— Цяла нощ си била в ръцете на разни мъже. Мислех си, че може да ти е омръзнало.

— Мога да изтърпя още един чифт — ако приемем, че се приземя в тях. Вероятно ще ви съборя.

— Тогава ще омекотя падането ти. Рискът се пада на мен. А сега, хайде.

Не бях съвсем сигурна кой всъщност поемаше по-голям риск, особено докато го гледах как с лекота се спуска по въжето, а после ми прави знак да го последвам. Беше прав, че тази сграда беше много по-ниска. Беше елегантна, но не целеше непременно да впечатлява, както Уистерия Холоу със сводестите си тавани и фронтоните си. А поне настилката беше от отъпкана пръст. Предполагах, че приземяването върху калдъръм щеше да е по-болезнено.

Хайде, Мира, казах си. Татко щеше да го направи. Лонзо щеше да го направи.

Развързах въжето и го оставих да падне. Предпазливо стъпих върху тесния корниз първо с единия крак, после с другия. Сега ми се струваше почти смехотворно, че бях смятала измъкването през задния прозорец на Уистерия Холоу за опасно. Первазът се издаваше навън и аз се хванах здраво с една ръка за него, докато с другата затворих плъзгащия се прозорец. След като свърших с това, мъчително се обърнах, така че сега бях с лице към Грант, а не към сградата. Земята ми се струваше много по-далече, отколкото последния път, когато погледнах.

Грант протегна ръце:

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако знаеш, че Айана ще ме убие, ако ти се случи нещо?

— Всъщност не.

Но се напрегнах, пренебрегвайки болката в прасеца си, а после се пуснах. В частицата от секундата, когато кракът ми се повдигна от перваза, отнякъде долу по уличката се разнесе вик:

— Ой! Какво си мислиш, че правиш?

Пазачът. Викът сепна и двама ни. Скокът ми беше тромав и напълно забравих да се целя към Грант. Той също беше стреснат и за миг отмести поглед в посоката на звука точно когато се спуснах към него. Резултатът беше, че наистина омекоти падането ми и двамата се търкулнахме на земята.

Грант успя да се изправи на крака пръв и рязко ме дръпна да стана.