Среднощният диамант [bg]

Вътре беше още по-шумно. Пианото свиреше закачлива мелодия, далеч по-различна от всичко, което бях научила в Блу Спринг, а посетителите наоколо се смееха и крещяха. Някои играеха покер и пляскаха карти и монети по масата. Ловки сервитьори се промъкваха през тълпите и носеха питиета и храна. Въздухът беше натежал от дим и мирис на пот. Из помещението сновяха още оскъдно облечени жени — а някои не просто сновяха. Взирах се стъписано, докато една двойка се целуваше в някакъв вход, без да обръща никакво внимание на хората наоколо. Друга жена се беше покатерила в средата на една маса с мъже: закачаше се и се смееше с тях, докато се опитваха да повдигнат края на полата й. Изпитах силно смущение от факта, че перуката ми я нямаше и ме предпазваше само маската.

— Не мога да допусна да ме разпознаят на такова място! — извиках на Грант.

— По-добре тук, отколкото в затвора — извика той в отговор. — Виж — до бара се освободи маса.

Проправихме си път през тълпата и побързахме да заемем двата стола, преди някой друг да успее. Седнахме толкова близо до бара, че Грант само трябваше да се изправи и да извика на бармана да донесе вино. След няколко мига на масата се появиха гарафа и чаши.

— Просто си пийваме с удоволствие. Прекарваме си приятно. — Погледът на Грант, всичко друго, но не и приятен, остана прикован върху вратата, докато говореше. — Ако на онези от милицията все пак им хрумне да погледнат тук, няма да ни разпознаят от описанието, което са получили.

С треперещи ръце налях вино в чашите, но не докоснах своята.

— Дотук с твърдението, че пазачът е твърде мързелив да заобиколи от другата страна на сградата.

Грант ме стрелна с унищожителен поглед:

— Колко зле е кракът ти?

— Преди или след спускането от прозореца? Той направи гримаса:

— Трябваше да ми кажеш, че още те притеснява. Ще погледна, когато се върнем в… — Фокусът на вниманието му се измести зад мен и разбрах какво беше станало.

— Милицията е тук.

— Само един от тях. Не се обръщай. Пий си виното. Усмихвай се.

Не успях да докарам усмивката, но поднесох чашата към устните си, без да отпивам. Някакъв мъж се втурна към барплота до нас:

— Търся двама крадци — важно заяви той на бармана. — Мъж и жена.

Барманът не мигна:

— Имаме ги колкото щеш. Изберете си.

— Младо русо момиче. По-възрастен мъж.

— Изберете си — повтори барманът, като посочи към претъпканото помещение зад нас. — Не забелязах никого с такава външност, но пък и описанието ви е малко мъгляво.

Човекът от милицията се навъси и огледа стаята: очите му минаха над Грант и мен.

— Хей — изкрещя той и махна към вратата. — Ела тук и му кажи какво друго си видял.

Престорената усмивка на Грант стана още по-скована:

— Това е пазачът. Идва насам.

Разтревожено погледнах Грант. Бях стояла лице в лице с пазача. Дори без перуката пак можеше да ме разпознае. Отместих поглед, когато се приближи с тежки стъпки до човека от милицията и набързо съобщи какво беше видял.