Мечът на Ликтора [bg]

А самата седловина, толкова далеч под нас, без съмнение беше на хиляди аршини над Несус и долното течение на Гиол. Тогава ми хрумна, че трябва да съм изминал наистина дълъг път, щом има джунгли на такава надморска височина — почти до кръста на света, където винаги е лято и единствено височината води до разлики в климата. Ако тръгнех на запад, отвъд планината, то, доколкото можех да съдя по наученото от учителя Палемон, скоро щях да се озова в джунгла толкова гибелна, че в сравнение с нея онази в седловината зад нас би ми се сторила райско кътче — крайбрежна джунгла, потънала в нетърпима горещина и гъмжаща от насекоми. Но дори и там бих съзрял признаци за наближаващата смърт, защото макар онази джунгла да получава повече от силата на слънцето от всяко друго място по повърхността на Ърт, пак беше по-малко от онова, което е получавала в отдавна отминалите времена, и така както ледовете пълзяха все по на юг и растителността на умерения пояс бягаше пред тях, така дърветата и другите растения в тропиците измираха, за да отворят място на новодошлите.

Докато аз гледах облака под краката си, момчето се бе отдалечило напред. Сега погледна към мен с грейнали очи и извика:

— Кой е направил този път?

— Без съмнение работниците, които са издялали планината. Сигурно са владеели огромни енергии и са имали мощни машини, каквито ние не познаваме. И все пак трябва да са извозвали по някакъв начин отломките. Навярно хиляди талиги и каруци са се движили някога тук. — Въпреки това се зачудих, защото железните колела на тези превозни средства оставяха дири дори по твърдите павета на Тракс и Несус, а този път беше гладък като алея за религиозни шествия. Няма начин, помислих си, нещо друго да е минавало оттук освен слънцето и дъжда.

— Големи Севериън, виж! Виждаш ли ръката?

Момчето сочеше към един издаден хребет над нас.

Извих врат, но в първия миг не видях нищо по-различно от онова, което бях видял и преди — дълга издатина от негостоприемен сив камък. После слънчевите лъчи се отразиха в нещо близо до края й. Несъмнено беше блясък на злато и след като го видях, съзрях и формата му — беше пръстен, а под него видях и палеца, замръзнал по протежение на скалата, палец навярно сто крачки дълъг, различих и пръстите над него, пръсти-баири.

Нямахме пари, а аз знаех колко важни могат да се окажат парите, когато бъдем принудени, което щеше да се случи рано или късно, да се върнем в обитаваните земи. Ако все още ме издирваха, златото би могло да убеди издирваните да дирят другаде. Златото би могло да купи на малкия Севериън място за чирак в някоя добра гилдия, защото ми беше ясно, че не може вечно да пътува с мен. Най-вероятно огромният пръстен беше от обикновен камък, облепен със златен варак, но дори и така количеството на златния варак беше такова, че ако успеех да го обеля и навия на руло, стойността му щеше да е значителна. И макар да направих опит да се възпра, открих, че се чудя как е възможно обикновен златен варак да се запази непокътнат толкова много столетия. Не би ли трябвало отдавна да е опадал? Ако пръстенът беше от масивно злато, би струвал цяло състояние, но пък всичките богатства на Ърт не биха могли да платят за този величествен лик и онзи, който бе поръчал сътворяването му, трябва да бе притежавал несметни богатства. Дори пръстенът да не беше от масивно злато в цялата си дебелина чак до пръста под него, възможно бе слоят метал да е достатъчно дебел.