За честта на крадеца [bg]
- Автор: Хьюлик Дуглас
- Серия: Истории за Кин #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554505
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «За честта на крадеца [bg]». Краткое содержание книги:
„За честта на крадеца“ е неподправено удоволствие: задъхана, забавна, изненадваща история в запомнящ се свят, богата на великолепни образи. Такива истории ви напомнят защо обичате да четете. О, да, по дяволите, имаме си нов талант, влязъл в играта. Прочетете тази книга. Сериозно — прочетете я!“ Брент Уикс, автор на бестселъри в класацията на „Ню Йорк Таймс
Написаното на листчето от торбата на Ател беше достатъчно ясно. „Крадецът губи търпение. Размени имперската реликва срещу книгата. Протакай с онзи нос, докато не уредим нещата по друг начин. Има нови случки в Десетте пътя, затова побързай“. С когото и да бе имал вземане-даване Ател, явно бе решил, че за него е по-добре да размени реликвата, вместо да я продаде на мен. Подозирах, че споменатият „крадец“ е Лариос, който е поискал да му платят по-скоро, отколкото са очаквали. Не знаех дали книгата е трябвало да бъде залог, докато си получи ястребчетата, или тъкмо нея се е стремил да получи, но сделката накрая бе довела до смъртта на Ател, а може би и на Федим.
Защо Ател не си беше признал какво е направил с книгата? Дали той или господарите му се бяха опасявали, че ще хукна да я търся? И защо си заслужаваше за нея да умре някой?
Или някой да убива?
Листчето, намерено сред вещите на Силос, бе изписано по-припряно: Драскачът каза, че носът докопал Ател. Уредих нещата. Острието ще ти даде съобщението и ще разчисти. Улесни го“. Не се съмнявах, че „драскачът“ е Балдезар, но исках да чуя потвърждението от неговата уста. Както и да науча защо според тях е било толкова наложително да ми видят сметката.
В първото чекмедже нямаше нищо друго, освен няколко писма, които можеха да навлекат беда на дребни благородници, и набор от фалшиви печати. Изсипах всичко върху бюрото, проверих отдолу и отстрани за тайници и се захванах с второто.
— Той каза, че така съм щял да се упражнявам — изтърси Ликонис.
— Какво?!
— Писмото до тебе — обясни той. — За мен било упражнение, а за тебе щяло да бъде урок.
Престанах да човъркам ключалката и се вгледах в него. Ликонис пък се бе вторачил в ивицата хартия, която държеше.
— Значи ти си написал фалшивото писмо от Кри… от баронесата?
— „Добрият писар трябва да има уменията за изписване на йероглифите с почти всеки стил“ — цитира Ликонис. — Поне така твърди Балдезар. Не споделям мнението му, но той е майстор от моята гилдия и аз работя при него. Ако искам и аз да стана майстор някой ден, длъжен съм да му се подчинявам. Затова понякога правя копия на документи или не особено важни фалшификати.
— Не се ли питаше защо те е накарал да съставиш фалшиво писмо до мен?
— Питах се.
— Е, и?
— Той е майстор от моята гилдия — повтори Ликонис почти жално. — Каза ми, че било за да не си вириш носа толкова… за да си научиш урока. Моля те, повярвай ми — не знаех какво става! Ако изобщо ми беше хрумнало, че той може да наеме…
— Схванах — прекъснах го кисело. — Балдезар е искал да си опази задника и е използвал тебе за това. — Пак се наведох към чекмеджето. — За да посочи грешките и да отрече, че той го е написал, ако не му провърви и аз дойда да се разправя с него.
„И за да набеди Ликонис, ако упорствам прекалено“-добавих наум. Изобщо не се съмнявах, че ако се бе стигнало дотам, Балдезар щеше да се погрижи устата на Ликонис да е затворена завинаги, за да не го разобличи.
Справих се с втората ключалка по-лесно. Сред цяла колекция от печати за восък и копринени панделки за връзване на свитъци намерих четири чисти хартиени ивици със същите размери като тези, които вече имах, и тясна дървена пръчка.
Под нея бе затисната пета ивица с драскулки. Взех това листче и го увих около пръчката. Знаците се подредиха съвсем точно.
„Чух, че и второто покушение се провалило. Носът ме подозира. Нуждая се от закрила, нуждая се и от…“ Съобщението не беше довършено. Или на Балдезар не му бе стигнало времето, или някой го беше заварил да пише, преди да изчезне. Надявах се първото обяснение да е вярно, защото го исках жив.
— Най-добре кажи на гилдията, че ще имат нужда от нов майстор тук — казах на Ликонис и станах.
Той погледна листчето, което разгънах и прибрах в кесийката с ахрами.
— Мъртъв ли е?
— И да не е, ще бъде, когато си разчистя сметките с него.
Постарах се по улиците да плъзне мълвата, че издирвам Балдезар, но не си позволявах особени надежди. Ако писарят беше хитър, вече щеше да е напуснал града, ако не — или се криеше, или вече беше труп. Тъй или иначе, нямаше голям шанс някой да го зърне някъде.
Значи ми оставаше да се заема с Десетте пътя.
Келс беше прав — трябваше да попреча на Нико да започне война или поне да го забавя. Десетте пътя приличаше на лавина, готова да се срине от първия звук… и можеше да ме завлече, ако не внимавах. Твърде много неща вече ме свързваха с този квартал и всичко можеше да потръгне зле по твърде много начини. Дори да не откриеха, че съм „дълъг нос“, ако сродниците започнеха да се избиват взаимно, някой би могъл да се възползва от суматохата, за да ме пречука. Лесно е да уреждаш стари сметки, когато улиците са почервенели от кръв.