Смъртта на царете [bg]

Момчето бе не само крадец, ами и, глупак. Как можеше да се надява да не го хванат? Много възможно — и много тревожно — беше предположението, че е толкова свикнало с наказанията, че не им обръща внимание, че иска да взема каквото му попадне и да си го задържи. Александрия тръсна раздразнено глава и замърмори какво ще го направи, като го хване. Малкият нямаше срам дори от майка си — нали беше видяла как се държи, когато момчето на касапина дойде да си прибере откраднатото месо.

Може би щеше да е по-добре да не споменава за това пред Атия. Мисълта да види унижение в очите й беше болезнена — а и дори след по-малко от седмица в новата си стая Александрия беше започнала да харесва тази жена. Тя си имаше гордост и някакво достойнство. Жалко, че тези качества не бяха преминали у сина й.

В края на размириците преди две години работилницата на Табик беше понесла доста щети. Александрия му беше помогнала да я възстанови, дори научи малко дърводелство, докато той поправяше вратата и работния тезгях. Препитанието му беше спасено от навременното прибиране на всички ценни метали в жилището му на горния етаж, добре барикадирано срещу бандите обирджии, които бяха вилнели из улиците на изпадналия в хаос град. Александрия дължеше много на този човек — не само защото я беше приютил при семейството си през най-лошия период на бунтовете. Имаше дълг към Табик и се бе заклела да го изплати…

Щом отвори дъбовата врата, чу крясък. Очите й блеснаха доволно, когато видя кого държи Табик. Беше Октавиан — Табик го беше вдигнал във въздуха с една ръка. Момчето видя Александрия и се облещи.

— Няма да повярваш какво се опита да ми продаде — каза Табик.

Октавиан се задърпа още по-силно, изви се и го ритна по ръката.

Табик все едно не забеляза.

— Къде ми е фибулата, крадецо малък? — запита тя.

Табик отвори шепата си и й показа сребърния орел. Тя го взе и веднага го забоде на мястото му.

— Влиза тук, ни лук ял, ни лук мирисал, и ми иска да му определя цена! — сърдито каза Табик.

Той беше абсолютно честен и мразеше хората, които смятат кражбата за лесен начин на живот. Раздруса Октавиан още веднъж. Момчето хленчеше и риташе и се мъчеше да избяга.

— Какво да правим с него? — попита бижутерът.

Александрия се замисли. Колкото и да се изкушаваше да набие малкия крадец, знаеше, че вещите й могат във всеки момент да изчезнат. Трябваше й по-трайно решение.

— Мисля, че мога да убедя майка му да го пусне да работи за нас — каза тя.

Табик отпусна ръка и Октавиан стъпи на пода. И веднага захапа ръката му. Табик пак го вдигна и момчето пак зарита в безсилен гняв.

— Глупости! Това момченце не е човек, а животно! — Табик гледаше белите следи от зъби по кокалчетата си.

— Може да се научи, Табик. Октавиан няма баща, а като гледам по какъв път е тръгнал, няма да доживее да порасне. Нали каза, че ти трябва момче да се занимава със заготовките, а и винаги има какво да се разчиства тук, и поръчки трябва да се разнасят…