Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
— Ти ми даде дума! Трябвам ти, за да те заведа дотам. Не можеш да намериш острова без мене — викна мъжът. Гласът му трепереше от страх.
Все едно не го е чул, Юлий се обърна към войниците, които го държаха за ръцете.
— Засега го заключете някъде.
Остана сам в каютата и се заслуша как хората му измъкват останалите пирати и ги хвърлят през борда. Накрая шумът окончателно затихна и той отново чу скърцането и стоновете на кораба. Мислеше, че ще изпита срам или угризения заради дадената заповед, но за своя изненада не установи нищо подобно. После залости вратата, за да може да оплаче Пелитас насаме.
Глава 18
Александрия въздъхна раздразнено, когато видя, че фибулата й я няма при дрехите, които беше сгънала снощи. Бърз оглед в съседните стаи показа, че Октавиан е излязъл рано, и тя стисна зъби и излезе, за да отиде в работилничката на Табик. Не се ядосваше толкова заради скъпото сребро или дори заради многото часове, които беше прекарала над оформянето и полирането на фибулата. Тя беше единствената, която бе направила за себе си, и много хора, които идваха да купят нещо от Табик, я бяха видели. Украшението представляваше орел, какъвто не би избрала за собствената си наметка, ако не беше станал символ на римските легиони, и следователно бе нещо, което всички харесваха. Предимно офицери я спираха и я питаха за фибулата, а сега да я открадне някакво нахално хлапе… това я караше да стиска и отпуска юмруци, докато вървеше. Наметалото й все се свличаше и трябваше да го придърпва именно поради липсата на придържащата го фибула.
Момчето бе не само крадец, ами и, глупак. Как можеше да се надява да не го хванат? Много възможно — и много тревожно — беше предположението, че е толкова свикнало с наказанията, че не им обръща внимание, че иска да взема каквото му попадне и да си го задържи. Александрия тръсна раздразнено глава и замърмори какво ще го направи, като го хване. Малкият нямаше срам дори от майка си — нали беше видяла как се държи, когато момчето на касапина дойде да си прибере откраднатото месо.
Може би щеше да е по-добре да не споменава за това пред Атия. Мисълта да види унижение в очите й беше болезнена — а и дори след по-малко от седмица в новата си стая Александрия беше започнала да харесва тази жена. Тя си имаше гордост и някакво достойнство. Жалко, че тези качества не бяха преминали у сина й.
В края на размириците преди две години работилницата на Табик беше понесла доста щети. Александрия му беше помогнала да я възстанови, дори научи малко дърводелство, докато той поправяше вратата и работния тезгях. Препитанието му беше спасено от навременното прибиране на всички ценни метали в жилището му на горния етаж, добре барикадирано срещу бандите обирджии, които бяха вилнели из улиците на изпадналия в хаос град. Александрия дължеше много на този човек — не само защото я беше приютил при семейството си през най-лошия период на бунтовете. Имаше дълг към Табик и се бе заклела да го изплати…
Щом отвори дъбовата врата, чу крясък. Очите й блеснаха доволно, когато видя кого държи Табик. Беше Октавиан — Табик го беше вдигнал във въздуха с една ръка. Момчето видя Александрия и се облещи.
— Няма да повярваш какво се опита да ми продаде — каза Табик.
Октавиан се задърпа още по-силно, изви се и го ритна по ръката.
Табик все едно не забеляза.
— Къде ми е фибулата, крадецо малък? — запита тя.
Табик отвори шепата си и й показа сребърния орел. Тя го взе и веднага го забоде на мястото му.
— Влиза тук, ни лук ял, ни лук мирисал, и ми иска да му определя цена! — сърдито каза Табик.
Той беше абсолютно честен и мразеше хората, които смятат кражбата за лесен начин на живот. Раздруса Октавиан още веднъж. Момчето хленчеше и риташе и се мъчеше да избяга.
— Какво да правим с него? — попита бижутерът.
Александрия се замисли. Колкото и да се изкушаваше да набие малкия крадец, знаеше, че вещите й могат във всеки момент да изчезнат. Трябваше й по-трайно решение.
— Мисля, че мога да убедя майка му да го пусне да работи за нас — каза тя.
Табик отпусна ръка и Октавиан стъпи на пода. И веднага захапа ръката му. Табик пак го вдигна и момчето пак зарита в безсилен гняв.
— Глупости! Това момченце не е човек, а животно! — Табик гледаше белите следи от зъби по кокалчетата си.
— Може да се научи, Табик. Октавиан няма баща, а като гледам по какъв път е тръгнал, няма да доживее да порасне. Нали каза, че ти трябва момче да се занимава със заготовките, а и винаги има какво да се разчиства тук, и поръчки трябва да се разнасят…