Смъртта на царете [bg]

Гласовете се чуваха приглушено над главите им. Неговите хора бяха притиснати нагъсто и не се осмеляваха дори да шепнат. Не се знаеше колко врагове са на палубата. Пиратските екипажи обикновено бяха по-малки от тези на римските галери, рядко повече от тридесет души, но Юлий бе видял многолюдните палуби на двата кораба, които потопиха „Акципитер“, и знаеше, че не може да разчита само на числено превъзходство. Трябваше да ги изненада, за да е сигурен. Заедно с останалите от екипажа, цели петдесет души чакаха с него. Юлий беше оставил моряците сами да си изберат оръжия и най-доброто, което можа да измисли, беше да ги разпредели сред собствените си войници, за да предотврати по този начин внезапна атака откъм тила, когато пиратите се изсипеха на палубата.

Един моряк седеше близо до него, стиснал ръждясал железен прът. У него не се долавяше никакъв намек за измама, доколкото виждаше Юлий. Както и другите, мъжът беше вперил поглед в тъмните дъски, през чиито цепнатини навлизаше слънчевата светлина — широки златни лъчи, които се въртяха и бляскаха от прах. Лъчите се движеха почти хипнотично, докато „Вентул“ се люлееше над вълните. Отгоре се чуха още гласове и Юлий се напрегна; гледаше светлината, блокирана от движещите се сенки, чуваше скърцането на дъските под тежестта на хората.

Беше изчакал възможно най-дълго, преди да слезе при другите: искаше да види със собствените си очи как действат пиратите — за следващия път. За да накара нещата да изглеждат истински, трябваше да заповяда гребците на „Вентул“ да гребат бързо, но беше готов да даде заповед да объркат ритъма, ако пиратите не успееха да скъсят разстоянието. Не стана нужда — колкото повече напредваше денят, толкова повече се скъсяваше разстоянието между вражеския кораб и „Вентул“.

Когато двата кораба се бяха сближили достатъчно, за да си преброят греблата, Юлий слезе долу, за да се присъедини към хората си. Притесняваше се най-вече от предположението, че врагът ще използва тренирани гребци, както беше направил Целз. Ако бяха наемници, сигурно нямаше да бъдат приковани към пейките, и мисълта, че пиратите могат да включат в нападението и яките гребци, го тревожеше. Това щеше да означава катастрофа. Беше видял, че вражеският кораб има на носа таран, който можеше да се забие във „Вентул“, ако пиратите налетяха право срещу тях, но предположи, че няма да го използват, а ще ги нападнат на абордаж. Без съмнение се чувстваха сигурни далеч от брега и патрулиращите галери; затова можеха да си позволят да отделят време, за да плячкосат товара, а и дори да си присвоят „Вентул“, вместо да го потопят. В края на краищата пиратите нямаха корабостроителници. Надяваше се, че са прехвърлили малко хора на палубата на „Вентул“. Никой кораб не можеше да избяга, ако екипажът му е здраво вързан, а той искаше пиратите да си помислят точно това. Потеше се от притеснение и чакаше сигнала. Безброй неща можеха да се объркат.