Смъртта на царете [bg]

Вечерта излезе при другите войници от „Акципитер“ и всички заедно пиха в чест на Пелитас, който беше стигнал края на своя път.

Преди да си легнат, Гадитик излезе заедно с Юлий на осветената от луната палуба на „Вентул“. Двамата мълчаха, изгубени в спомени, но когато стигнаха началото на стълбите, водещи надолу, Гадитик го хвана за ръката.

— Ти командваш тук.

Юлий се обърна към него, изгледа го твърдо и каза само:

— Знам.

Гадитик се усмихна някак насила.

— Когато падна… едва тогава го разбрах. Всички тръгнаха след тебе, без да чакат заповед. Мисля, че ще те последват навсякъде.

— Иска ми се да знаех накъде ги водя — тихо каза Юлий. — Може би някои от хората, които пленихме, ще имат представа къде е Целз. Ще разберем на сутринта. — Погледна към мястото на палубата, където беше паднал Пелитас. — Пелитас щеше много да се смее, ако ме беше видял как се подхлъзвам. Смешно щеше да е да умра така.

И се засмя безрадостно. Смелата му атака да завърши с падане право в краката на врага. Гадитик не се засмя. Тупна го по рамото, но младият мъж като че ли не усети.

— Той нямаше да умре, ако не бях поискал да намеря Целз. Всички вие сега щяхте да сте вече в Рим и имената ви щяха да бъдат изчистени.

Гадитик го хвана за рамото и леко го обърна към себе си.

— Нали тъкмо ти каза, че няма смисъл да се тревожим заради онова, което можело да бъде? Всички искаме да върнем нещата и да сме били по-разумни, но не става така. Имаме един шанс, дори ако светът се крепи на него. Можеше да не водя „Акципитер“ покрай онзи бряг, но ако не бях го повел, кой знае? Може би щях да се разболея или може би щяха да ме намушкат в някоя кръчма, или щях да падна по стълбите и да си счупя врата. Просто няма смисъл да се тревожиш за това. Приемаме всеки ден така, както дойде, и вземаме най-добрите възможни решения.

— А ако свършат зле? — измърмори Юлий.

Гадитик вдигна рамене.

— Обикновено обвинявам боговете.

— Вярваш ли в тях?

— Не можеш да управляваш кораб, без да знаеш, че има нещо повече от хора и подводни скали. А храмовете… винаги съм искал да си осигуря безопасност с принасяните жертви. На никого не вреди, пък и знае ли човек?

Юлий се усмихна на тази практична философия.

— Надявам се… че отново ще видя Пелитас.

Гадитик кимна и каза:

— Всички ще го видим, но не сега.

Свали ръка от рамото на Юлий и заслиза надолу.

Останал сам, младият мъж обърна лице към морския вятър, затвори очи и стоя така дълго.