Смъртта на царете [bg]

— „Акципитер“! — изрева старият войник и скочи на крака.

Пиратът се стресна и изкрещя нещо в отговор, и тогава люковете се отвориха с трясък и римските легионери изскочиха, облечени в блестящи под слънцето брони.

Челюстта на мъжа до Пелитас увисна. Без да се колебае, Пелитас скочи на гърба му, стисна със свит лакът гърлото му и дръпна с всичка сила. Мъжът залитна, но не падна, успя да извърти меча си и го заби в гърдите му. Римлянинът се строполи в агония.

Юлий водеше атаката. Уби първия, когото видя, и изруга, понеже Пелитас бе извикал много рано: стрелците още бяха на другия кораб и рояк стрели осея палубата и уби един от вързаните моряци. Нямаше начин да се спасят без щитове и Юлий само можеше да се надява, че атаката му няма да пропадне. Неговите хора никога не бяха посрещали нападение, а това беше трудно дори за опитните войници, когато инстинктът им подсказваше да се снишават и да се крият. Острието му срещна вражески меч, той го отби, замахна отстрани и просна пирата на палубата. Бързо мушване в оголеното гърло и всичко свърши.

Огледа се за миг. Повечето пирати на борда на „Вентул“ бяха повалени. Неговите хора се биеха добре, но двама бяха улучени от стрели и виеха от болка.

Една бръмчаща стрела го улучи в гърдите, отхвърли го на крачка назад и падна на палубата. Бронята го беше спасила.

— На абордаж! — изрева той и мъжете скочиха заедно с него към пиратския кораб.

Пресрещна ги поредният облак стрели. Причиниха незначителни щети и Юлий благодари на боговете за дебелите римски брони.

Скочи на перилата на „Вентул“, подкованите му с желязо сандали се хлъзнаха по дървото, после стъпи на неприятелския кораб, падна, изруга и отби един замахнал към него меч с ръка. Мечът му беше под него и трябваше да се претърколи, за да го вдигне. Второ острие го удари в рамото и се отплесна от бронята.

Римляните изреваха, когато го видяха да пада, и започнаха дива сеч. Скачаха на палубата на неприятелския кораб, без да се пазят, и изтласкваха пиратите оттатък Юлий. Гадитик го хвана за ръката и го изправи.

— Дължиш ми още един живот — изръмжа старият войник.

Двамата се втурнаха към средата на палубата.

Юлий се хвърли срещу един пират и замахна с меча си. Очакваше париращ удар, но вместо това мъжът отстъпи назад и пусна меча си на палубата. Юлий полека сниши тежкия си меч към гърлото му и той ужасено извика:

— Милост!

Юлий замря и рискува още един светкавичен оглед наоколо. Пиратите отстъпваха. Много от тях бяха мъртви, а останалите бяха вдигнали ръце и молеха за милост. Мечове дрънчаха, хвърлени на палубата, стрелците пускаха лъковете на дъските.

Сърцето му затуптя гордо. Неговите новобранци стояха с блестящи брони и с изтеглени мечове, застанали в първа позиция. Изглеждаха напълно като отделение от легион — сурови и дисциплинирани.