Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— Да й служите в какво, господин Дас? — попитах аз.
Гримасата на поета без устни представляваше жестоко подобие на усмивка.
— Е, би трябвало да е очевидно за какво са отишли оскъдните ми сили — отвърна Дас. — Аз съм поетът на богинята Кали. Колкото й безполезен да съм, й служа като поет, жрец и аватар.
През целия разговор съпреживявах лишения от чувства разказ на Дас. Съзнанието ми сякаш се рееше точно под тавана и наблюдаваше всичко с хладно безпристрастие, граничещо с безразличие. И същевременно ми идеше да избухна в истеричен смях, да изкрещя, да преобърна масата в бясно неверие и да избягам от този злотворен мрак.
— Такава е моята история — рече Дас. — Какво ще кажете, господин Лучак?
— Ще кажа, че от тази болест сте полудели, господин Дас.
— Така лиии?
— Или че сте напълно здрав душевно, но заради някого разигравате театър.
Дас не каза нищо, ала побърза да извърне мъртвешки поглед.
— И още нещо, което не се връзва в историята ви — продължих аз, изумен колко твърд е собственият ми глас.
— Какво?
— Ако вашият… ако трупът е бил намерен едва миналата година, се съмнявам да е останало нещо за намиране. След близо седем години.
Главата на Дас отскочи назад като на някакво кошмарно човече на пружина, В забулената с тюлени завеси тъмнина се чу дращене.
— О! Кой, господин Лучак, ви е казал, че тялото е намерено миналата година?
На гърлото ми заседна буца. Заговорих, без да се замислям.
— Според господин Муктанандаджи точно тогава се е състояло митичното възкресение.
Усетих топъл повей, който люшна пламъка, а по обезобразеното лице на Дас заиграха сенки. Ужасната му усмивка не се помръдна. В здрача пак се размърда нещо.
— А-а-а-а — въздъхна Дас. Омотаната му в парцали осакатена ръка задраска разсеяно по масата. — Дааа, даааа. От време… на време… разиграваме наново всичко.
Наведох се напред и пуснах ръката си, така че да усещам камъка. Взрях се изпитателно в човешкото същество в обвивка на прокажен от другата страна на масата. Гласът ми беше сериозен, припрян.
— Защо, Дас? За Бога, защо? Защо точно капаликите? Защо този непристоен епос за Кали, завърнала се да управлява света, или каквато там друга тъпотия сте написали? Навремето бяхте велик поет. Пеехте песни в прослава на истината и невинността.
Думите ми прозвучаха блудкаво, но не знаех как другояче да го кажа.
Дас се облегна тромаво назад. Дъхът му изхриптя в отворената уста и ноздрите. „Колко може да живее човек в такова състояние?“ Там, където плътта не беше разядена от болестта, кожата изглеждаше почти прозрачна и чуплива като пергамент. Откога ли този човек не беше виждал слънчева светлина?
— В Богинята има невероятна красота — пророни той.
— Красота в смъртта и тлението? Красота в насилието? Откога, Дас, един ученик на Тагор пее в прослава на насилието?
— Тагор беше сляп! — В съскащия му шепот се долавяше нова сила. — Тагор не виждаше. Може би в миговете преди да издъхне. Може би. Ако тогава беше прогледнал, господин Лучак, щеше да се обърне към нея. Всички би трябвало да се обърнем към нея, когато Смъртта влиза в спалнята ни и ни хваща за ръката.
— Бягството в някаква вяра не оправдава насилието възразих аз. — Няма да оправдае злото, което възпявате…
— Злото! Хааа! — Дас изплю на пода жълта храчка. — Вие не знаете нищо. Злото. Няма зло. Няма насилие. Има само власт. Властта е единственото организиращо ръководно начало във всемира, господин Лучак. Властта е единствената истина, която съществува изначално. Всяко насилие е опит да се упражнява власт. Насилието е власт. От каквото и да се страхуваме, то ни плаши, защото някаква сила упражнява върху нас властта си. Всички се стремим да се освободим от страха. Всички религии са опит да се постигне власт над сили, които биха могли да ни подчинят. Но Тя, господин Лучак, е единственото ни избавление. Само Онази, Която поглъща душите, ни носи абхая мудра и разсейва всеки страх, защото именно Тя държи върховната власт. Тя е самото въплъщение на властта, сила извън времето, напълно неразбираема за нас.
— Това е отблъскващо — казах аз. — Евтино оправдание на жестокостта.