Свръхбогатите (История на големите имущества)
- Автор: Гьомьори Ендре
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Панчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свръхбогатите (История на големите имущества)». Краткое содержание книги:
Как забогатяват Ротшилд и Рокфелер, как откриват пътя за обогатяване Форд, Круп, Онасис? Какво състояние биха могли да кажат, че притежават Ага Хан, крал Сауд V или семейството на бившия ирански шах?
Какъв е светът на свръхбогатите? Кои са герои на скандали, опиянени от власт, и кои „скромно“ се прикриват зад икономически операции, обхванали целия свят? Биографиите им са не само история на една кариера, но същевременно и картина на една обществено-икономическа система, жива илюстрация на това как големите риби изяждат малките.
В действителност „приказката за добрата фея“ е много по-трезва, по-малко духовита, но по-разбираема. Бащата на Шприпгер притежавал скромно издателство за вестници и списания в Алтона, близо до Хамбург, а семейството имало доста добри връзки с главните местни нацистки главатари. (Така например дъщерята на обергрупенфюрера от СС Лоренц по-късно става трета съпруга на Аксел Шпрингер.) Наред с това, за да не се опростяват нещата, трябва да се каже, че самият Шпрингер не е бил нацист — просто опортюнист!
Семейните връзки не са били едностранни. Старият Шпрингер например е бил приятел на социалдемократа Макс Брауер, някогашен кмет на Алтона, който прекарва войната като емигрант в Америка, а след завръщането си става първия кмет на Хамбург. През 1946 г. Аксел Шпрингер взима разрешителното просто с помощта на Брауер, а не с находчивата фраза, както твърди преданието. За правилната преценка на ситуацията трябва да се вземе предвид, че по това време на власт в Англия са лейбъристите, така че разрешителното за сина на приятеля на Макс Брауер има по-дълбок политически подтекст.
Снабдил се с разрешителното, първоначално Шпрингер основава седмичника за радиопрограми „Хьор цу“, който жъне фантастичен успех и за няколко години тиражът му достига три милиона. Започва следобедния булеварден вестник „Хамбургер Абендблат“, а по-късно илюстрованото списание „Дас Билд“, изпълнено — според станалата оттогава общоизвестна практика — с красиви момичета и отдалеч заобикалящо всеки истински проблем на победена Германия, която все още е в развалини. Подпомогнат от окупационните власти, този вестник се продава само за десет пфенига (една четвърт от цената на подобни издания) и по този начин за три години достига тираж три милиона броя.
За следващата стъпка идва ред, когато успоредно с началото на „студената война“ в Западна Германия се въвежда отделна парична реформа и с притока на чуждестранен капитал нараства конюнктурата в западногерманската икономика. По това време се създават неделното илюстровано списание „Билд ам Зонтаг“ и „Кристал“. И накрая: англичаните оказват съдействие на Аксел Шпрингер да закупи списанието „Ди Велт“ само за три милиона марки. Това в началото е полуофициален орган на английските окупационни власти в Западна Германия. Но и до днес „Ди Велт“ е флагман па „Шпрингеровия флот“. И макар че най-интелигентните и свободомислещи журналисти отдавна са го зарязали, това е единственият вестник на „цезаря“, който е на професионално равнище.
Що се отнася до „Ди Велт“ и фамилията Шпрингер, старите аристократични семейства в Хамбург и до днес смятат Аксел Шпрингер за временен притежател на вестници и за негово най-голямо огорчение въпреки милионите му не го приемат например в хамбургския голфклуб. И когато узнава, че „Хамбургер Фремденблат“, който десетилетия наред е „списанието на патрициите“, запада, той истински ликува. Купува го незабавно, слива го с „Ди Велт“, а под неговото заглавие с все по-дребни и по-дребни букви се появява надпис: „Хамбургер Фремденблат“.
По време на целия този период той е считан за „независим спътник“ на западногерманските социалдемократи и далеч не е — както днес — между организаторите и водачите на най-безочливите западногермански реваншистки стремежи.
Промяната, или метаморфозата, по характерен начин се обяснява не с политически или „идейни“ причини, а по чисто делови съображения.
През 1954 г. Шпрингер вече е между големите в печата на Западна Германия. Но той стига до мисълта, че от гледна точка на цялостната западногерманска политика Хамбург е все пак периферия и ако иска да бъде истински „крал“, трябва да стъпи и в Западен Берлин.
Случаят, който се представя, е достоен за френска комедия: главният акционер на крупното издателство „Улщайн“ избягва (вероятно в Южна Америка) с една русокоса бар-дама и сто милиона марки. Предприятието е доста разклатено не толкова поради парите, колкото поради скандала. Шпрингер се „промъква в цепнатината“ и закупува осемдесет и три процента от акциите на дружество „Улщайн“. (Оттогава акции те му се увеличават на деветдесет и три процента.) За него това означава право на собственост върху всекидневниците „Б. Ц. ам Митаг“ и „Берлинер Моргенпост“. И което е може би още по-важно: появява се база за западноберлинско издание на основания през това време в Хамбург „Билд Цайтунг“ — най-голямото в Западна Германия булевардно списание. (Тогава Шпрингер дава следното изявление: „Хората, които днес у нас печелят милиони, са неизброими. Един Шпрингер печели само милиарди.“)