Господарят на светлината [bg]

— Не могат — прозвуча отговор.

— Когато издигнахме дворец на брега на морето и аз те дарих с много синове, а нашите кораби браздяха моретата за да покоряват острови, нима не бяха онези дни изпълнени с красота и величие? А нощите, сгрени от огъня, виното и благоуханията… Обичаше ли ме тогава?

— Вярвам, че онези двамата са се обичали.

— Онези двамата? Нима ние сме други? Не сме се променили толкова. Макар столетията да летят край нас, вътре остава нещо неизменно, вечно, колкото и тела да сменим, колкото и любовници да имаме, колкото и красиви и грозни дела да извършим, колкото и мисли да премислим и да почувстваме чувства. Защото в центъра на всичко това е нашата същност, която наблюдава.

— Разрежи един плод и ще откриеш семе. Това ли е центърът? Отвори семето и вътре не ще намериш нищо. Това ли е центърът? Ние сме съвсем други, различни от онези господари на битките. Хубаво е, че ги помним, но това е минало.

— Защо отиде да живееш сред хората — защото беше уморен от мен ли?

— Исках да сменя гледната точка.

— Много, много години те мразех, затова че си отиде. Седях в стаята, наречена Отчаяние, но нямах сили да прекрача отвъд Края на света. После настъпи време, когато ти простих и призовах седемте риши11 да пресъздадат пред очите ми твоя образ, за следя как прекарваш дните си и сякаш отново двамата бяхме заедно. Ала имаше и дни, в които жадувах за твоята смърт, но ти превърна моя палач в свой приятел със същата лекота, с която бе превърнал гнева ми в опрощение. Наистина ли искаш да кажеш, че вече не изпитваш нищо към мен?

— Това, което искам да кажа е, че вече не те обичам. Наистина би било чудесно, ако във вселената имаше поне едно нещо, което да е постоянно и нетърпящо промени. И ако има, то ще е по-силно от любовта, но за мен е непознато.

— Аз не съм се променила, Сам.

— Помисли внимателно, мадам, върху всичко, което каза и за всичко, което си спомни днес. Защото всъщност ти не си спомняше човека, а си спомняше онези кървави дни, през които си яздила редом с него. Но сега светът живее в далеч по-спокойни дни. Ти мечтаеш за миналото, за стомана и огън. Струва ти се, че тъгуваш по човека, ала тъгуваш по съдбата, която сте споделяли двамата, и която е отминала, но продължава да вълнува мислите ти, и я наричаш ти любов.