Господарят на светлината [bg]

Горди и високи се издигат Небесата и се наслаждават на здрача на дълги и безгрижни дни. През Града и гората непрестанно циркулира свеж, затоплен въздух. Под купола могат да се образуват облаци, които да освежават с дъжд, там където е необходимо. Дори сняг може да се получи по този начин, макар това никога да не е било правено. В Небесата винаги цари лято.

И сред летните Небеса се издига Небесният град.

Небесният град не е израснал така, както обикновено израстват хорските градове — около пристанище, сред плодородна равнина, пасбища, ловджийски краища, търговски пътища, или места богати на природни залежи. Небесният град възникна като концепцията на своите първи обитатели. И не растеше той бавно и донякъде случайно — тук се издига сграда, там се прокарва улица, руши се едно, за да се построи друго — и всичко това заедно в едно грозно и нехармонично цяло. Не. Отчетени бяха всички изисквания за удобство и внимателно премислен всеки сантиметър от бъдещото великолепие, не само от първите архитекти, а и от техните мощни проектантски машини. Накрая всички планове бяха координирани и претворени в действителност от един брилянтен архитект-художник. Вишну-Пазителят пазеше образа на града в ума си — до денят, в който прелетя на гърба на своята Птица Гаруда, около Километровата кула и когато погледна надолу, целият Небесен град се отрази в капчицата пот на челото му.

И така, Небесата са възникнали от ума на един бог, но в създаването на концепцията са участвали много. И той бе разположен по-скоро по избор, отколкото по необходимост, сред пустош от лед, сняг и скали, на вечния полюс на света, където само най-могъщите сред могъщите могат да си построят дом.

(Какво преследваше тя?)

А редом с Небесния град, под купола на Небесата се простираше и великата гора Канибурха. Вишну, в своята мъдрост бе прозрял, че трябва да има баланс между големия град и дивата пустош. Докато природата може да съществува и без големи градове, обитателите на Града се нуждаят не само от синтетични развлечения. Дори и целият свят да беше град — разсъждаваше Вишну — жителите щяха да превърнат част от него в пустош, защото във всеки човек се крие нещо, жадуващо, някъде редът да свършва и да започва хаосът. И ето че в ума му израсна гора — пълна с буйни потоци, пропита от аромата на свежест и гнила растителност, пронизвана от крясъците на непознати твари, приютени под сянката й, разтърсвана от напора на вятъра, блестяща от дъжд, непрестанно умираща и възраждаща се отново.

Пустошта стигаше до границата на Града, но не я пресичаше, както и Градът не се разширяваше към нея.

Ала от тварите, които обитаваха гората, някои бяха хищни — те не знаеха що е граница и можеха да ходят навсякъде. Над хищниците царуваха тигрите-албиноси. И така бе предписано от боговете, че призрачните котки не можеха да съзрат Небесния град и наредено бе на очите им — посредством разположената зад тях нервна система — да свидетелстват, че няма там никакъв Град. В умовете им Градът бе само част от гората Канибурха. Те вървяха по улиците на Небесата, а виждаха пред себе си само тясна пътека в джунглата. Когато боговете галеха гъстата им козина, това беше сякаш вятърът я разрошва. За тях стръмните стълби бяха като скалисти склонове. Сградите бяха отвесни скали, дървета бяха статуите, а пешеходците бяха невидими.