Господарят на светлината [bg]

— А къде е неговата бъдеща невеста?

— Кой знае? — отвърна Рудра. — И кой го е грижа?

Муруган се усмихна.

— Преди време смятах, че за теб тя е повече от мимолетно увлечение.

— Прекалено хладна и насмешлива — рече Рудра.

— Отхвърли ли те?

Рудра извърна лицето си, което не знаеше що е усмивка към русокосия бог на младостта.

— Вие, божествата на плодородието сте по-лоши дори от марксистите — каза той. — Мислите си, че между хората съществува само това. Ние бяхме просто приятели за известно време, но тя е прекалено строга към приятелите си и затова ги губи.

— Значи наистина те отхвърли?

— Така предполагам.

— А сетне тя прие за любовник Марган, поетът на равнините — онзи, който се въплъти в песнопойна птица и отлетя, а ти се пристрасти към ловът на песнопойни птици и само за месец ги изби почти всичките със стрелите си.

— Аз и сега обичам да стрелям по песнопойни птици.

— И защо?

— Не ми харесват песните им.

— Прекалено хладна и насмешлива — съгласи се Муруган.

— Не обичам да ми се подиграват, повелителю на младостта. Който и да е. Ще надбягаш ли стрелите на Рудра?

Муруган се усмихна повторно.

— Не, — отвърна, — и моите приятели локапалите също, но на тях не им е нужно.

— Когато приемам моя Облик, — заговори Рудра, — и вдигам големия лък, подарен ми от самата Смърт, мога да изпратя ориентираща се към топлината на тялото стрела, която ще лети много мили, преследвайки бягащата мишена, докато накрая я порази като гръм.

— Да поговорим тогава за друго — рече Муруган, внезапно заинтересуван от мишената. — Научих, че нашият гост преди няколко години се надсмял над Брама в Махартха и поругал светите места там. От друга страна, казват, че той бил онзи, който основал религия на мира и просветлението.

— Той е.

— Интересно.

— Изясни се.

— Какво ще предприеме Брама?

Рудра сви рамене.

— Един Брама знае — отвърна той.

В мястото, наречено Краят на света, където отвъд късчето небе няма нищо, освен проблясващия в далечината свод и — далеч долу — гола земя, скрита под млечно-белия воал на изпаренията, там се издига откритият от всички страни Павилион на Тишината, на чийто кръгъл, сив покрив никога не пада дъжд, сутрин терасите и колоните му изчезват в мъгла, а по здрач из тях се носи вятърът; из чийто просторни зали крачат или лежат отпуснати в стилните, черни кресла замислени богове, съкрушени воини или изнемогващи от любовна треска влюбени, дошли да поразмислят за всичко преходно и пагубно тук, под небето, което е отвъд Божествения мост, в сърцето на този скалист край, където цветовете са малко и единственият звук е шумът на вятъра — където почти от времето на Първите, са присядали замислени философи и магьосници, магове и мъдреци, самоубийци и аскети, освободили се от мечтата за прераждане и обновление. И тук — в самия център на отрицанието и отказа, отдръпването и изхода са разположени пет стаи, наречени Памет, Страх, Разбито сърце, Прах и Отчаяние. Построен бил този павилион от дебеланкото Кубера, който ни най-малко не се трогвал от тези явления, но като близък приятел на Богинята Калкин, издигнал тази конструкция по настоятелна молба на Свирепия Чанди, известен още като Дурга или Кали, защото сред всички богове само той владее Атрибута одушевяващ неодушевеното и по такъв начин е вложил в създаденото от своите ръце онези чувства и страсти, които е съдено да преживеят бъдещите посетители.