Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Тласнал го към вратата, другите го поели и избутали на двора.
— Чакайте!… — отчаяно се противял търговецът. — Братя мили! Дрехи имам! Купешки дрехи, нови-новенички!… Залагам ги!… Дай ашика!… Аз ще хвърлям!…
Изхвърлили го на пустата чаршия и захлопнали тежката порта. Капакът със сърчицето-шпионка се открехнал и една ръка изхвърлила долу на плочника дрехите му, калеврите и празната пунгия.
Търговецът убито се изправил, събрал дрехите си, огледал мъртвото безлюдие на чаршията и като плюл в портата, яростно заплакал:
— Ааааа, гиди синджир-кожодери, пууу, година ми изядохте! Аааа, навсякъде ще ви опиша какви сте, тъй ще ви разгърмя и разтръбя, че като чумави да ви заобикалят всички!… Крак да ви не стъпи тукаааа!… Ааааах, закъде съм сегаааа, аааа, искам да умраааа!… Искам да умра напълноооо!
И тогава се появил изневиделица мръсен и дрипав старец, с вежди като стрехи и нос като клюн. Приближил го и съчувствено прошепнал:
— Мнозина го искат умирването, чиляче, ала малцина го могат! Не е лесно туй, то си иска такъмите! Късмет имаш, че те чух! — и като разгърнал дрипи, показал множество торбички, овесени на голо тяло. — Отрова, чиляче, първо качество! За дрехи я давам!… Хайде!
Търговецът се опомнил, заплюл и него и побягнал. Скрил се в уличката, бързо се облякъл, плюл и върху мостчето и отдъхнал чак в полето. Обърнал се към града-чаршия, избрал тежък камък и го запокитил — да не се върне никога.
Дълго се плискал на крайпътната чешма, подсмърчал и се вайкал, когато дочул далечен смях и весел лай. Взрял се в пътя, видял каручката с впрегнатия Стоедин, видял как и той, и дружината му весело крачели, как се радвали на хубавия ден — и лицето му се сгърчило в болна завист. Бързо събрал камъни, натъпкал пунгията си така, че тежко увиснала, и като изчакал да приближат, викнал да се смее с все сила: щастливо, та още по-щастливо, та съвсем щастливо.
— Ей, смееш ли се или плачеш, бре? — запитал Фотко.
— Кискам се, та чак се заливам от драгост бря, сляп ли си? — сопнал се търговецът и слисано се вторачил в клепоухата му глава.
— Добра стига, човече! — поспрял Стоедин.
— Не е стига, среща е! Хе от онази чудесна чаршия се връщам и вижте как се обилно напечелих! — повдигнал с труд пунгията, но Стоедин и дружината му вече отминали. — Защо не погледна как е увиснала от златици пунгията, бре, едва я държа, жилите ще ми скъса!… — разочаровано викнал подире им и сърдито помълчал. — То пък не дава да го излъжеш, диването. Пу, какво искаш от един гламавец, дето е пуснал магарето и се е впрегнал вместо него. — И пак закрещял с все сила: — Бързайте, бързайте!… Поне нима само ази да съм толкоз драгостен, драгостен още радостен!…
После си тръгнал, като заканително поклащал глава: — Ааааа, ще им пращам де когото видя! Да не съм повече на този свят!… — И се плеснал по челото с цяла длан. — Бря, харно, че не си проиграх и дрехите! Как щях да ги прелъгвам по кръпки?… — и този път се засмял наистина щастливо. — Туй ще да ме е предвардил вътрешният ми глас.
Нито се досещал, че тъкмо затова не му ограбиха и дрипите, нито му идело наум да изхвърли камъните от пунгията — вървял, препъвал се и пак вървял, превит под тежестта й.
10
Нивите вече останали далече назад. Лъжлив Лальо, Проклет Кальо и Фудул Бальо спрели да отдъхнат, защото ги чакала дългата стръмнина на коловоза — нагоре, към насрещните гористи хълмове.
— Ожаднях! — оплакал се Лальо.
— Само ти си ожаднял! — презрително се троснал Кальо.
— На моето място се по ожаднява! Ще се сменим!
Бальо премерил сянката си на око: — Още къмто два пръста.
И пак тръгнали: Кальо и Бальо бутали количката, а Лальо я теглел и вървял заднишком. Все така не късали очи един от друг и крепели вълшебната кърпица, опната на сиджимките високо над трите купчини имане.
Лальо се спънал, задържал се и писнал:
— Стойте! Ще ме съборите!… Искате да ме съборите и прегазите, видях ви като се спогледахте! Наговорихте се, видях!
— А че що гледаш? — хладно се ухилил Кальо. — Тъй и тъй ще те прегазим, поне гледането си спести.
— Недейтееее! — облегнал се на количката Лальо. — Ще ви прокълнаааа!
— Може — мъдро разсъдил Бальо. — Тя, твоята клетва, обратно ще подейства, поради защото колкото пъти си зинал уста — все си излъгал. А лъжлива клетва — по-полезна от благословия.
Пресегнали се, хванали кърпицата и я откъснали от Лальовата сиджимка.
— Тогаз ще ви благословяааа! — надул гърло Лальо. — Аааа, да сте живи, да сте здрави, от едното сто да правите…
Кальо и Бальо така уплашено ревнали и запели „Овдовяла лисичката“, че удавили думите му. Силно тласнали количката, съборили го и я обърнали отгоре му. Имането затиснало Лальо като канара. Миг-два погледали неподвижното купище и хукнали нагоре по коловоза. На хълма спрели и се обърнали: изпод количката стърчал неподвижен крак.