Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Само певицата, кацнала в най-далечния край на въртящата се сцена в прозрачна бяла рокля, не променяше размерите си. Докато призрачните музиканти се издуваха около нея, тя сияеше като късче радий.
Захвърляй тоя трепет ти — пееше тя с дрезгав, но съблазнителен глас, а тремолото му беше като на дете, принудено да стои будно до късно и да наблюдава възрастните, които се държат все по-странно и се напиват все повече.
Плъзни се във синкоп — направо!
Колата здраво ще ни закара на купона ни…
Певицата беше самотно петно светлина сред циклопската зала и налудничаво разтягащия се оркестър, но в продължение на много време Рени не можа да отдели очи от нея. Огромните черни очи върху бледото лице придаваха на жената вид на скелет. Фонтанът от бяла коса над главата й, висок колкото половината й ръст, подхождаше на бялата рокля, която се диплеше под ръцете й, и я оприличаваше на някаква екзотична птица.
Певицата се полюшваше напред-назад, блъскана от тътнещия ритъм като гълъб сред вихър. Огромните й очи бяха притворени в нещо като екзалтация, но май не беше точно това: Рени никога не беше виждала човешко същество, което да излъчва такава безпомощност — и все пак певицата сияеше, искреше. Сякаш беше електрическа крушка, акумулирала твърде много енергия — жичката й всеки миг щеше да експлодира. Бавно, почти без желание, Рени протегна ръка към !Ксабу. Напипа дланта му и я стисна.
— Добре ли си?
— Тук… тук човек може да се побърка.
— Така е. Хайде… хайде да седнем за малко.
Тя го поведе към едно сепаре до отсрещната стена — за да стигнат дотам, в РЖ биха им трябвали няколко минути, но тук това стана за секунди. Сега всички музиканти в оркестъра пееха, пляскаха с ръце, свиркаха и блъскаха с крака по тресящата се стена. Музиката беше толкова силна, че сякаш цялата гигантска постройка щеше да рухне.
Музиката се усили, лъчите зашариха още по-бързо, кръстосвайки се едни други като шпаги при фехтовка. Разнесе се оръдеен тътен на барабани, последен експлозивен рев на духовата секция и оркестърът млъкна. Нестроен хор от дюдюкания и подвиквания огласи огромната зала.
Рени и !Ксабу едва бяха потънали в широкото кадифено канапе и пред тях изникна сервитьор, който се носеше на няколко сантиметра над пода. Беше облечен в прилепнал по тялото му смокинг в хромов цвят. Симът, изглежда, беше моделиран по образа на някое древно божество на плодородието.
— Мараба, плужеци — провлече той. — Какво ще е?
— Ние… ние не можем да ядем и да пием с тези симове — обясни Рени. — Имате ли нещо друго?
Той впери разбиращ и леко развеселен поглед в нея, щракна с пръсти и изчезна. Във въздуха зад него като фосфоресцираща следа увисна изписано със светещи букви меню.
— Има и списък „Емоции“ — учуди се !Ксабу. — „Мъка: от умерена до остра.“ „Щастие: от тихо доволство до бясна радост.“ „Удовлетворение. Нещастие. Оптимизъм, Отчаяние. Приятна изненада. Лудост…“ — той погледна Рени. — Какво е това? Какво означава?
— Можеш да говориш и по обществения канал. Никой няма да се учуди, че това е ново за тебе, а и за мен, ако става дума. Не забравяй, че сме просто двама загубеняци от Нигерия, дошли в големия виртуален град да разглеждат забележителности. — И тя превключи канала. — Предполагам, че това са симулирани усещания. Еди… искам да кажа, онзи наш познат ни каза, че предлагат усещания, за които екипировката ти не е пригодена. Или поне така твърдят.
— И какво ще правим сега? — сред огромната зала дребничкият сим на бушмена изглеждаше дори още по-дребен — направо смазан под тежестта на цялата тази шумотевица и непрестанно движение. — Ти къде искаш да отидем?
— Мисля — взря се тя в огнените букви, увиснали пред тях — завеса от думи, която не предлагаше почти никакво уединение и не гарантираше никаква защита. — Всъщност бих искала да е нещо по-тихо. Ако можем да си го позволим, искам да кажа.
Сепарето беше същото, но сега цветът му беше матовоземлист и се намираше в малка зала до тихата галерия. Сводестата врата извеждаше към голямо синьо езеро, разположено сред каменни арки.
— Красиво е — каза !Ксабу. — И се озовахме тук… просто ей така — щракна той с пръстите на сима, но не се чу никакъв звук.