Магьосникът Куестър Тюс
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьосникът Куестър Тюс». Краткое содержание книги:
Тя съвсем безстрастно огледа звяра-сянка със зелените си очи.
— Какво те води насам, призрачна твар? — попита вещицата от Дълбокия свлек.
— Повелителко, донесъл съм дар в замяна на друг дар — простена звярът и падна на колене — Донесъл съм магия, която…
— Дай я тук — заповяда тя.
Той покорно й подаде торбата, тъй като не можеше да пита нищо, нито да се противи на гласа й. Тя взе торбата, отвори я и измъкна оттам бутилката.
— Даааа! — възкликна тя, когато позна какво държи в ръцете си и гласът й просъска като на змия.
Тя с любов прегърна бутилката, задържа я така за миг, после отново обърна поглед към звяра-сянка.
— Какъв дар искаш от мене? — попита го тя.
— Върни ми истинската същност! — бързо възкликна звярът. — Направи ме такъв, какъвто бях на времето!
Нощната сянка се усмихна, лицето й, на което нямаше следи от възраст, бе злостно и коварно.
— Но защо, призрачна твар, искаш толкова незначителен дар? На времето ти си бил онова, което сме били всички ние — тя се наведе и лекичко го докосна по лицето. — Нищо.
Блесна огнена светлина и звярът-сянка изчезна. На негово място се появи огромно водно конче. Водното конче изжужа и се стрелна като полудяло. То полетя над блатото. Нещо огромно протегна пипала към него от водите на тресавището и то изчезна.
Нощната сянка се усмихна още повече.
— Толкова глупав подарък — промълви тя.
После премести поглед. Слънцето обливаше небето на изток. Настъпваше новият ден.
Тя се обърна, прегърнала бутилката и се приготви да го посрещне.
ИЗГУБЕН И НАМЕРЕН
Бен Холидей свърна с колата, която бе наел, към Горски парк, номер 2986, спря, изключи мотора и удари спирачките. Хвърли поглед към Майлс, който изглеждаше като мечок от комиксите и към Уилоу, която му се усмихна, опитвайки се да скрие умората и болката си. Бен отвърна на усмивката й. Това все по-трудно започваше да му се удава.
Излязоха от колата и приближиха преддверието на малката спретната къщурка и почукаха на вратата. Бен чуваше ударите на сърцето си и се местеше от крак на крак.
Вратата се отвори и един дълъг като върлина брадат човек с празен и предпазлив поглед застана пред тях. В едната си ръка държеше чаша бира.
— Моля? — той впери очи в Уилоу.
— Дейвис Уитсел? — попита Бен.
— Да, аз съм — в гласа на Уитсел звучеше смесица от страх и недоверие. Той не можеше да отмести очи от силфидата.
— Вие ли сте човекът с говорещото куче? Уитсел продължаваше да гледа втренчено.
— Който се обажда в Холивудски наблюдател! — настоятелно запита Бен.
Уилоу се усмихна. Дейвис Уитсел с усилие отмести очи от нея.
— Вие от Наблюдател ли сте? — предпазливо попита той.
Майлс поклати глава.
— Съвсем не, господин Уитсел. Ние сме от…
— Ние идваме за друго — намеси се Бен. — Можем ли да влезем да поговорим?
Уитсел се колебаеше.
— Не мисля, че…
— И така можете да си допиете бирата — прекъсна го Бен. — А и дамата малко ще си почине. Не се чувства много добре.
— Кучето вече не е при мен — неочаквано каза онзи. Бен се спогледа със спътниците си. Лицата им изразяваха тревога и загриженост.
— И все пак, не бихте ли ни позволили да влезем, господин Уитсел? — тихо попита той.
На Бен му се струваше, че ще получи отказ. Уитсел направо се канеше да им откаже, да им затвори вратата и да ги изхвърли завинаги от своя живот. Но в последния момент нещо го накара да промени решението си. Той безмълвно кимна и им отстъпи да влязат.
Щом се озоваха вътре, той затвори вратата зад тях и отиде да седне в един протрит фотьойл. Къщата беше притихнала и мрачна, транспарантите бяха спуснати и тиктакането на стария часовник високо на стената в хола беше единственият звук. Бен и спътниците му седнаха на канапето. Уитсел отпи една голяма глътка бира и ги погледна с очакване.
— Вече ви казах, че кучето го няма — повтори той. Бен бързо се спогледа с Майлс.
— Но къде отиде то? — попита.
Уитсел сви рамене, като се стараеше с всички сили да изглежда равнодушен.
— Не зная.
— Не знаете ли? Да не би просто да си е тръгнало?
— Нещо такова. Но какво значение има това? — Уитсел се приведе напред. — Ами вие кои сте? Кой ви е изпратил? Да не би Наблюдателят!
Бен дълбоко си пое дъх.
— Преди да ви кажа това, господин Уитсел, искам да разбера нещо от вас. Искам да зная дали и двамата говорим за едно и също куче. Ние търсим едно твърде особено куче, което наистина може да говори. Онова куче наистина ли говореше, господин Уитсел? Имам предвид, съвсем наистина ли?