Магьосникът Куестър Тюс

Речния господар се навъси.

— И какво очакваш от мен да направя?

— Да употребиш тази бутилка, за да ми помогнеш!

— Да употребя бутилката ли? Но защо ти сам не я употребиш, звяр-сянко? Не каза ли току-що, че тази бутилка може да даде на притежателя си всичко, което си поиска?

Звярът понечи да се разплаче, но от съсипаното му тяло не можеха да бликнат дори сълзи.

— Велики Речни господарю, аз нямам нищо, което да дам от себе си, за да получа! Не мога да употребя бутилката, защото нямам собствено битие, за да предизвикам магията! Аз съм… едва-едва на този свят! Нищо повече от една сянка! Цялата магия на този свят е безполезна за мен! Виж ме само! Съвсем съм безпомощен!

Речния господар се вторачи в звяра-сянка с още по-голям ужас, за първи път осъзнал истината за неговото съществуване.

— Много те моля! — умоляваше той като падна на колене. — Помогни ми!

Речния господар се подвоуми, но после взе торбата от протегнатата ръка на звяра.

— Ще си помисля — каза той. Той даде сигнал на часовоя. — Почакай ме известно време. И гледай да не сториш нещо на някой от моите хора, защото това ще предреши нещата за теб.

Той започна да се отдалечава с торбата в ръка, но след малко забави крачка и се обърна назад. Звярът-сянка бе клекнал на земята, свил се като ранен, и го наблюдаваше. Речния господар угрижено се замисли, че собствената му сила няма да му позволи да излекува това създание. А дори ако магическата бутилка би могла да му даде тази сила, имаше ли всъщност правото да я използва?

Той се обърна внезапно и се отдалечи. Влезе през парка в града, мина покрай танцьорите и веселяците, надолу по алеите и редиците градини, потънал в нерадостните си мисли. Той добре знаеше каква сила крие Черньото. От години знаеше за тази сила, както за повечето магии. Спомняше си за какво бе използвана от безотговорния син на някогашния крал и черния магьосник Мийкс.

Знаеше как тази магия може да увие пъстроцветни гирлянди около притежателя си и после най-внезапно да ги превърне във вериги.

Колкото по-голяма е силата, толкова по-голям е рискът, напомни си той.

А сила като тази беше способна почти на всичко. Стигна другия край на града, без дори да осъзнава къде върви. Спря, огледа се за охраната, видя, че тя го следва на почетно разстояние, както обикновено, и веднага я освободи. Имаше нужда да остане насаме. Охраната се поколеба, след което се отдалечи.

Речния господар тръгна да се разхожда сам. Какво ли да направи? Ако реши да помогне на звяра-сянка, бутилката ще да бъде негова. Дори и през ум не му минаваше, че може да задържи бутилката и да изпрати звяра за зелен хайвер; такова нещо не му беше присъщо. Или щеше да задържи бутилката и да помогне на звяра, както бе помолен, или щеше да му върне бутилката и да прогони това злочесто създание от своя живот. Ако предпочете второто, нямаше какво повече да му мисли. Но ако избере първото, трябваше да прецени дали може да използва магията, за да помогне на звяра — а може би и на себе си — без сам да стане жертва на нейната сила. Дали е способен на такова нещо? — питаше се той. Дали изобщо някой е способен? Спря сред полянка, обградена от сини дъбове, които се издигаха на шест-седем метра височина и притулваха небето в мрежа от наситено синя коприна. Обичайните звуци на града се носеха зад него, сподавени и далечни — смехове, песни, музика и детски танци. Наблизо бе старата борова гора, където нимфите танцуваха в полунощ и където той за пръв път беше срещнал майката на Уилоу…