Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
С мрачна усмивка той освободи нещото, което бе сътворил. Пурпурен лъч светлина продължи още дълго да премрежва заслепените му очи.
От една от колоните в другия край на голямата зала се отрони мраморен къс. Там, където тоягата от светлина — или каквото беше то; не беше точно светлина — бе засегнала колоните, те бяха срязани идеално гладко, а през половината ширина на стената зад тях беше зейнал отвор.
— Ухапа ли те някое от тях, окървави ли те?
Той се извърна рязко — беше Моарейн. Погълнат от стореното, не беше забелязал качването й по стълбите. Тя стоеше, стиснала полите си с две ръце, и се взираше в него. Лицето й се губеше в лунните сенки. Сигурно бе усетила тварите по същия начин като него, но за да стигне дотук толкова бързо, трябваше да е тичала.
— Девите са те пуснали? Ти да не си станала Фар Дарейз Май, Моарейн?
— Удостоиха ме с някои от привилегиите на Мъдрите — отвърна му тя набързо, без да прикрива нетърпението в мелодичния си глас. — Казах на стражите им, че трябва спешно да говоря с теб. Хайде, отговори ми! Ухапаха ли те Мракохрътите, или те окървавиха? Слюнката им да не те е докоснала?
— Не — отвърна той бавно. Мракохръти. Малкото, което знаеше за тях, идваше от древни сказания, от стари приказки, предназначени да се плашат с тях децата в южните земи. Някои възрастни също вярваха в съществуването им. — Защо едно ухапване трябва да те безпокои толкова? Ти би могла да го Изцериш. Да не би това да означава, че Тъмния е излязъл на свобода? — Както се бе загърнал в Празнотата, дори страхът му се стори далечен.
Според приказките, които беше слушал, Мракохрътите тичаха в нощта по време на Дивия лов, като ловецът беше самият Тъмен. Не оставяха отпечатъци от лапите си и върху най-меката земя, а само върху камък, и нямаше да се спрат, докато не им излезеш насреща в битка или не поставиш водна преграда между тях и себе си. Кръстопътищата бяха особено опасно място да ги срещнеш, а времето, в което човек бе застрашен от тях, беше малко след залез слънце или малко преди разсъмване. Междувременно той беше видял предостатъчно оживели същества от приказките, за да повярва, че всяко от тях може да се появи наяве.
— Не, Ранд. — Тя като че ли бе започнала да се овладява. Гласът й отново закънтя като хор от сребърни звънчета, спокоен и хладен. — Те са просто поредният вид Твари на сянката, нещо, което никога не е трябвало да бъде сътворявано. Но ухапването им носи смърт също толкова сигурно, колкото ако ти забият кама в сърцето, и не мисля, че бих могла да Изцеря такава рана преди тя да те убие. Кръвта им, дори слюнката им е отровна. Една капка само върху кожата може да убие, бавно и с ужасни болки. Късмет имаш, че бяха само три. Освен ако си убил повече преди да пристигна? Глутниците им обикновено са по-големи, стигат до десет-дванадесет, поне така се твърди във фрагментите, оцелели след Войната на Сянката.
По-големи глутници значи. Той не беше единствената плячка в Руйдийн за някой от Отстъпниците…
— Трябва да поговорим за това, което използва, за да ги унищожиш — почна Моарейн, но той вече се беше затичал с всички сили, без да обръща внимание на виковете й къде отива и защо.
Надолу по стълбищата и през тъмните коридори. Сънени Деви, вдигнати от трополящите му ботуши, се взираха притеснено след него. През входната порта, където до двете жени на стража стоеше Лан с менящия цветовете си плащ, който го правеше почти невидим в нощта.
— Къде е Моарейн? — извика той, когато Ранд профуча покрай него, но Ранд запрескача широките стъпала по две наведнъж, без да му отговори.
Полуизцерената рана на хълбока му гореше, но болката едва се усещаше вътре в Празнотата. Най-сетне стигна до зданието в южната част на улицата. То се възправяше в самия край на Руйдийн, възможно по-далече и от площада, и от лагера, който Моарейн споделяше с Мъдрите, но все пак в границите на града. Горните му етажи се бяха сринали на куп отломки, стърчащи върху напуканата земя отвъд настилката. Само долните два етажа бяха останали непокътнати. Ранд се втурна в преддверието.
Три Мракохръта се бяха изправили на задните си крака и драскаха и дъвчеха една обкована с бронз врата, която се тресеше от напора им.
Спомнил си какво се бе случило преди малко с колоните и стената, Ранд изтърча откъм едната им страна и лъчът втечнен бял пламък се плъзна покрай вратата, унищожавайки Тварите на сянката. Този път се бе постарал да го направи по-малък, така че от унищожителната му сила да пострадат само Мракохрътите, но на дебелата стена в другия край на помещението зейна потънал в сянка отвор. Май не я беше пробил съвсем — трудно му бе да прецени на смътната светлина, — но в бъдеще трябваше да усъвършенства контрола си над това оръжие.