Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Настреляхте ли се? — кротко запита Ани Оукли зад гърба ми.
— Не! — изревах. А после, притихнал, отвърнах: — Да. Защо сте вън на улицата?
— От страх да не ме застрелят вътре. Един луд изпразни две пушки, без да се прицелва.
Вгледахме се един в друг и аз се разсмях.
Тя се заслуша и попита:
— Смеете ли се, или плачете?
— На какво повече прилича? Трябва да сторя нещо. Кажете ми — какво?
Огледа ме, после тръгна, изключи тичащите патици, подскачащите клоуни и лампите. Отзад в бараката се отвори врата. Силуетът й се очерта в рамката. Каза:
— Ако толкова ви се стреля, ето я мишената. — И се скри.
Измина време, докато осъзная, че очаква да я последвам.
— Често ли те прихваща така? — попита Ани Оукли.
— Извинявай — отвърнах.
Седях на единия край на леглото й, тя седеше на другия и слушаше приказките ми за град Мексико и Пег, за Пег и град Мексико, които бяха толкова далеч, че загивах от мъка.
— Историята на моя живот — подхвана Ани Оукли, — това е върволица от мъже, които — оглупели от скука — или си разказват за жените, или палят цигара от цигара, или се измъкват в мига, в който аз се вмъкна в банята. Ти знаеш ли как се казвам? Лукреция Изабела Клариса Анабела Мария Моника Браун! Мама ме е наричала така, а пък аз си избрах името Ани Оукли. Бедата е, че съм тъпа. Подир първите десет минути мъжете едва ме търпят. Тъпа съм. Прочета книга и само след час не я помня! Главата ми е като цедка. Май много дрънкам, нали?
— Доста — признах съчувствено.
— Като си помислиш, един поне би трябвало да обикне добродушна тъпачка като мен. Обаче не — досаждам им до смърт. Триста нощи в годината по някой проклет глупак лежи тук, на твоето място. И тая проклета сирена за мъгла оттатък в залива, на теб не ти ли къса нервите? Има нощи, дори като съм с някой бъбрив мухльо в леглото, млъкне ли сирената, изведнъж оставам сам-сама на света, а той крадешком си търси ключовете и гледа към вратата…
Телефонът й иззвъня. Тя го сграбчи, послуша, каза:
— Да пукна дано! — и ми подаде слушалката. — За тебе е.
— Не е възможно — отговорих. — Никой не знае, че съм тук.
Хванах слушалката.
— Абе ти какво търсиш при нея? — попита Констанс Ратиган.
— Нищо. Как ме откри?
— Някой се обади. Безименен глас. Каза ми да те проверя и затвори.
— О, господи! — Полазиха ме тръпки.
— Махай се оттам — нареди ми Констанс. — Ела да ми помогнеш. Твоят странен приятел ме посещава.
— Моят приятел ли?
Океанът се втурна под стрелбището, разтърси стаята и леглото.
— Долу на брега, две нощи една подир друга. Налага се да го пропъдиш. О, господи!
— Констанс!
Възцари се мълчание, в което долавях шума на прибоя под прозореца й. Накрая тя изрече с несвойствен равен глас:
— И сега е там.
— Не се показвай да те види!
— Проклетникът е на водната линия, точно където беше и миналата нощ. Стои и гледа към къщата, сякаш ме чака. Гол е, проклетникът. Май си въобразява, че бабичката е откачила и ще изтича да се хвърли отгоре му! Исусе!
— Констанс, затвори прозорците, изгаси лампите!
— Не. Тръгва си. Трябва да ме е чул. Решил е, че звъня на полицията.
— Позвъни й!
— Махна се. — Констанс пое дълбоко дъх. — Ела тук, момчето ми. Веднага.
Не затвори. Просто хвърли слушалката и тръгна. Чувах как сандалите й тракат по керамичния под, сякаш някой пишеше на машина.
И аз не затворих. Необяснимо защо, пуснах слушалката встрани, сякаш бе пъпната връв между мен и Констанс Ратиган. Докато поддържах линията, тя не можеше да умре. Все още чувах нощния прилив да се люшка откъм нейната страна на телефона.
— Също като другите. И ти поемаш — изрече нечий глас.
Извърнах се.
Ани Оукли седеше на леглото, увита в чаршафите като изоставена морска крава.
— Не затваряй този телефон — казах.
Недей, докато не стигна до другия му край и не спася един живот, изрекох наум.
— Тъпа съм — проплака Ани Оукли, — затова си отиваш. Много съм тъпа!
Едва събрах смелост да пробягам по тъмния бряг до дома на Констанс Ратиган. Представях си, че насреща ми се е затичал страховит мъртвец.
— Боже! — викнах задъхано. — Какво ще стане, ако наистина го срещна?
— Уаа! — ревнах с пълен глас.
И се сблъсках лице в лице с някаква материална сянка.
— Слава на бога, че си ти! — изкрещя някой.
— Не, Констанс — отговорих. — Слава на бога, че си ти.
— Какво толкова смешно има?
— Ей това. — Потупах ярките възглавници около мен. — Това е второто легло, в което се озовавам тази нощ.