Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Ето, да можеше така да ме отпеят от този свят! — въздъхна Кръмли. Излизахме от гробищата, Хенри вървеше помежду ни. — Защо не съм като този дяволски хубав хор! За какво са ти пари, ако можеш да пееш така?
Но аз гледах към Хенри. Той усети.
— Работата е там — обади се Хенри, — че продължава да ни посещава. Подмишниците. Човек би рекъл, че се е заситил. Обаче не, лаком е за злодейства, не може да се спре. Да плаши хората му е лакомството. „Лошотия“ му е прякор. От страданието се препитава. Намислил си е да докопа стария Хенри, както докопа другите. Но аз повече не падам, не!
Кръмли го слушаше внимателно.
— Ако Подмишниците пак се появи…
— Ще те повикам immediatamente. Навърта се край стаите. Пипнах го да бърника заключената врата на Фани. Стаята е затворена с катинар, запечатана от закона. Но той бърникаше и аз го прогоних с крясък. Страхливец е, това е ясно. Няма оръжие — просто се промъква, подлага крак и слепецът се мята от площадката с един скок. Викнах му: Ей, Подмишници! Офейка!
— Обади ни — повтори Кръмли. — Да те отведем ли?
— Благодаря, едни грозотии от нашата къща ме доведоха и ще ме върнат.
— Хенри — казах. Протегнах му ръка. Той веднага я хвана. Сякаш я видя. — Как мириша аз, Хенри?
Подуши и се засмя:
— Едновремешните герои вече ги няма. Но и ти ще свършиш работа.
Като се връщахме с Кръмли покрай брега, една голяма лимузина ни подмина със седемдесет мили в час, бързо-бързо остави гробищата зад себе си. Помахах и викнах.
Констанс Ратиган не се извърна. Значи и тя е била, скрита някъде край гроба, а сега летеше към дома си, сърдита на Фани, че ни е изоставила, сърдита вероятно и на мен, че някак си съм довел Смъртта да си прибере дължимото.
Лимузината се изгуби в бял димен облак.
— Харпиите и Фуриите току-що пропищяха край нас — обади се Кръмли.
— Не — възпротивих се, — една отчаяна жена избяга да се скрие.
През следващите три дни упорито звънях на Констанс, ала тя не вдигаше телефона. Беше потисната и разгневена. Някак необяснимо, аз бях според нея в съдружие с оня, който стоеше в коридорите и причиняваше на хората ужасни неща.
Напразно опитвах да се свържа с град Мексико — Пег се бе загубила някъде завинаги.
Обикалях из Венеция, взирах се, ослушвах се, душех с надеждата да чуя ужасния глас, да открия вонята на нещо умиращо или отдавна умряло.
Дори и Кръмли бе изчезнал. Оглеждах се, но го нямаше ни пред мен, ни по петите ми.
На третия ден от безплодните опити да телефонирам и да срещна убиеца, вбесен на съдбата и покрусен от погребенията, сторих нещо непривично за мен.
Към десет вечерта поех по глухия кей, без да знам накъде съм тръгнал, докато не се озовах там.
— Хей — подвикна някой.
Грабнах една пушка от стойката и без да я погледна заредена ли е и няма ли пред мене човек, започнах да стрелям, стрелях, стрелях, стрелях — шестнайсет пъти!
Тряс, тряс! И пак тряс, тряс, тряс! Тряс, тряс, тряс, а някой крещеше.
Не улучих ни една мишена. През живота си не бях хващал пушка. Не знаех по какво се целех, но се целех.
— На̀ ти, кучи сине, на̀ ти, копеле!
Тряс, тряс, и пак тряс, тряс.
Пушката бе вече празна, но аз все тъй натисках спусъка. Накрая осъзнах, че е безсилна. Някой ми я издърпа от ръцете. Ани Оукли ме бе зяпнала, сякаш ме виждаше за първи път.
— Полудяхте ли?
— Да, и не ми пука! — отговорих и се огледах. — Защо сте отворени толкова до късно?
— Нямам какво да правя. Не мога да заспя. Какво ви е, господине?
— Всичко живо в този гаден свят ще е мъртво другата седмица по това време!
— И си вярвате, така ли?
— Не, но така го чувствувам. Дайте друга пушка.
— Стига ви.
— Не, не ми стига. И съм без пари, после ще ви се издължа! — изкрещях.
Тя дълго не свали очи от мен. После ми подаде нова пушка.
— Надупчи ги, каубой! Усмърти ги, дяволе!
Изстрелях шестнайсет патрона. Този път по погрешка улучих две мишени, без да ги видя, тъй ми бяха замъглени очилата.