Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Какво знаеш? — попита отново гласът, малко по-тихо. Устните на джина бяха неподвижни, черните очи не се отделяха от нея. Кити се прегърби на пода, трепереше, зъбите й бяха здраво стиснати. Нещо в гласа я обезкуражи, но какво? Не говореше злобно или гневно, в никакъв случай. Но беше властен глас от далечно място, глас ужасно заповеднически и същевременно детски.
Тя склони глава и я разклати безмълвно, вторачена в пода.
— КАЖИ МИ! — Сега вече имаше гняв в гласа. Докато говореше, в стаята се чу силен шум — гръмотевица, която разтресе прозореца и прогърмя по дъските на пода, смъквайки парчета изгнила мазилка от стените. Вратата се затръшна (а тя не я бе отваряла, нито я беше виждала отворена). Прозорците се разтресоха и паднаха. В същото време в стаята се изви страшен вятър, развихри се около нея все по-бързо и по-бързо, запращайки купите розмарин и самодивско дърво във въздуха, блъскайки ги в стените. Вятърът подхвана книгата и свещниците, чантата и палтото й и ги развя нагоре-надолу из стаята, виеше и стенеше, въртеше се и се въртеше и въртеше, докато всичко се сля.
Сега вече се движеха и самите стени, откъсваха се от връзките си в пода и се включваха в дивия танц, изхвърляха тухли при въртенето си и обикаляха ли, обикаляха под тавана. А най-накрая и таванът изчезна и отгоре се разпростря ужасната необятност на нощното небе, звездите и луната се въртяха, а облаците се превърнаха в бледи нишки, стрелкащи се във всички посоки, докато единствените неподвижни точки в цялата вселена останаха Кити и момчето в кръговете си.
Кити постави длани върху очите си и зарови глава в коленете си.
— Моля те, спри — изпищя тя. — Моля те!
И безредицата спря.
Тя отвори очи, но не видя нищо. Ръцете й все още бяха на лицето.
Сковано и болезнено предпазливо, тя вдигна глава и свали ръце. Стаята си беше точно както и преди, както винаги: врата, книга, свещници и прозорец, стени, таван, под, а зад прозореца — спокойното небе. Всичко бе тихо, освен… В противоположната пентаграма момчето се раздвижи, бавно-бавно сгъваше колене, после седна отсечено и окончателно, сякаш цялата му енергия го бе напуснала. Очите му бяха затворени. Изморено прокара ръка по лицето си.
Тогава я погледна, а очите му, при все че бяха все така тъмни, не съдържаха нищо от предишната си празнота. Когато заговори, гласът му бе отново нормален, но звучеше изморен и тъжен.
— Ако призоваваш джинове — каза той, — с тях призоваваш и тяхната история. Мъдро е да се придържаш към настоящето от страх от това, което можеш да разбудиш.
С огромна трудност Кити се насили да седне изправена и да се обърне с лице към него. Косата й беше мокра от пот; тя прокара ръка през нея и избърса чело.
— Това не беше необходимо. Аз едва споменах…
— Едно име. Трябва да си наясно какво могат да причинят имената.
Кити прочисти гърлото си. Първият пристъп на страх отшумяваше и се заместваше от тъжно чувство. Тя го потисна.
— Ако толкова искаш да се придържаш към настоящето — тя преглътна ядно — защо постоянно носиш… неговата форма?
Момчето се намръщи.
— Днес си малко по-умна от необходимото, Кити. Какво те кара да мислиш, че нося нечия форма? Дори и в отслабеното си състояние мога да изглеждам както си искам. — Без да се бави много, той промени формата си веднъж, дваж, шест пъти, а всяка форма бе по-стряскаща от предишната, всяка седеше на същото място в кръга. Накрая остана като някакъв гигантски гризач, закръглен и пухкав, с кръстосани задни крака и раздразнено скръстени предни лапи.
Кити не мигна.
— Да, ама обикновено не обикаляш насам-натам като огромен хамстер — изстреля тя. — Винаги се връщаш към същото мургаво дете в препаската. Защо? Защото значи нещо за теб. Това е очевидно. Той е някоя важна личност от миналото ти. Аз само трябваше да разбера кой е.
Хамстерът облиза розовата си лапа и приглади туфа козина зад едното си ухо.
— Не признавам да има някаква истина в тези пресилени твърдения — рече той. — Но съм любопитен. Какво направи след това? Момчето би могло да е всеки.
Кити кимна.
— Вярно. Ето как стана. След последната ни среща много исках да говоря с теб отново. Всичко, което знаех за теб, беше името ти — или поне едно от тях — Бартимеус. Дори само това беше достатъчно трудно, понеже не знаех на какъв език е. Но знаех, че ако търся достатъчно упорито, ти ще се появиш някъде в историческите записки. И така, когато започнах да уча, държах очите си отворени дали не те споменават някъде.
Хамстерът кимна скромно.
— Предполагам, не е отнело много време. Трябва да има безброй споменати мои подвизи.