През дебрите на Балкана

Повече не можах да чуя, защото скочих върху седлото и препуснах по обратния път. Как би могла да се облекчи такава мизерия, да се премахне или намали подобна неволя, ако… ах, ако можеше да има справедливост!

Бях узнал достатъчно, за да съм сигурен, че няма от какво да се страхувам.

Щом в Джнибашлк слязох зад къщата на нашия дебел домакин и тъст, забелязах на един кол окачена кървава, прясна кожа, а в същото време усетих и миризма на печено. Допреди няколко минути кожата беше представлявала парадно облекло на един козел. Брр!

От едната страна на къщата, където течението се усещаше най-слабо, видях, че бояджията и съпругата му правеха нещо. Какво ли?

На земята имаше дървен нисък съд, на който при нас казват каца. Над отвора й бяха сложени три шиша. На средния шиш беше набучен мъртвият, но за съжаление неотишъл при предците си козел. Рогата още бяха на главата му. Над тялото му и другите два шиша бяха сложени цепеници, върху тях имаше сушен кравешки тор, който монголите наричат арколс, отгоре отново бяха натрупани дърва, после пак тор и цялата тази клада се запалваше откъм върха. Отгоре козелът се овъгляваше, но отдолу се пече, без огънят да докосва месото и душата му. От печащия се слой месо мазнината капе на отегчително бавни интервали върху дъното на съда, което видях, че беше покрито с ориз. Страничните стени на този странен «тиган» бяха хубаво боядисани в рубиненочервено, като панталоните на френската армия, и при най-добро желание не можех да си помогна, защото не можех да не си представям червените ръце на дебелата Чилека и омазаната във всички цветове на дъгата дреха на мъжа й, а освен това се усъмних, че служещият сега за печене съд по друго време е бил използван за боядисване.

— Къде беше, господарю? — попита шишкото. — Добре е, че си тук. Във ваша чест заклах млада, сочна коза. Продаде ми я съседът.

— Не ти ли се струва, че козата е мъжка? — отбелязах аз.

— О, не! Какво искаш да кажеш, господарю!

— Помириши! Съседът ти се е объркал и ти е дал козел.

— Съседът ми не би направил подобно нещо.

— Месото изгаря. Няма ли да го обърнеш?

— Ах, господарю, веднага се забелязва, че си чужденец! Ще се развали хубавият вкус на печеното.

— А ще омекне ли оризът от капките мазнина?

— Това изобщо не е необходимо. Не знаеш ли поговорката «Пилафът трябва да хрупка»? Като е мек, не е вкусен.

— А няма ли опасност нещо от огъня да попадне в ориза?

— Няма значение. Ето сега ще извадя падналите въгленчета.

Той бръкна с пръсти вътре и се опита да отстрани разсипалия се отгоре тор. Неволно си спомних за храбрата Мерсинах в Амадие, която бършеше насълзените си очи с лук. От чии ръце можеше да се приеме по-лесно храна, от нейните или от боядисаните в червено на семейството от Джнибашлк?

Изгубих желание да прониквам в другите кухненски тайни на бояджиите и ужасен тръгнах към къщата.

На вратата ме посрещна Халеф.

— Ти ли си, сихди! — каза той зарадван. — Не можех да чакам повече. Тъкмо смятах да яхвам коня.