През дебрите на Балкана

— Знам.

— Ти ме нарече свой приятел!

— Та ти си такъв. Доказа ми го. Дори когато отдавна ще съм се върнал в родината си, ще бъдеш един от онези, за които винаги ще си спомням с любов.

— Трябва да кажа на жена си. Ех, да знаех как се чувства!

— Нали си взел кон и трябва да го върнеш. Вземи жребеца ми, иди виж какво прави съпругата ти и се върни.

— Това не е за мен! Такъв кон може да язди само човек, достоен за подобно животно. По-добре да взема някой друг и после веднага ще се върна.

Той тръгна. За мен това бе добре дошло, защото имах нужда от жребеца си. За да се чувстваме в безопасност, трябваше да разбера какво се бе случило междувременно в колибата на просяка. След като всички се разположиха добре, а бояджията се зае да осъществи обещаното «обслужване», казах на Халеф:

— Не се тревожи, ще се отделя от вас за малко! Искам да видя какво става с Москлан.

— Луд ли си, ефенди? Искаш да се върнеш в колибата?

— Да.

— Ще те убият!

— Ами! Вече нищо не може да ме изненада. Освен това съм убеден, че колибата е празна. Сигурно са пренесли Москлан, за да не можем евентуално да го намерим.

— Но той няма никаква причина да се страхува от теб. Не е в правата ти да го държиш затворен.

— Вярно е. Но въпреки това се страхува. Стрелял е по мен, а съвестта му не е чиста и в друго отношение. Не казвай на бояджията къде отивам!

— Но ако не се върнеш скоро, идвам при теб!

— Добре, съгласен съм.

Излязох и тихо се отдалечих. Избягвах да вървя по предишния път. Лесно можех да се натъкна на неподходяща среща. Затова тръгнах не на юг, а на запад, за да вляза в гората откъм Кабач.

Галопирах през пасищата, като северната страна на гората оставаше от лявата ми страна, и понеже Рих беше много бърз, скоро стигнах до мястото, където гората се спускаше южно от Кабач. Тогава забелязах съвсем встрани от познатото място група ездачи, придвижващи се не особено бързо. Бяха спрели до една самотна къща, след което продължиха ездата си.

Предполагах, че тези, които търсех, бяха пред мен. До тях сигурно имаше около една английска миля.

— Кавам, кавам! (Бързо, бързо!) — виках аз на жребеца си.

Рих много добре знаеше какво означава думата и не беше необходимо нищо друго, за да препусне с все сила. Истинска радост беше да се препуска така. Въпреки това бих могъл по време на езда да наливам и пия шампанско, без да разлея и капка.

След няколко минути стигнах до къщата и слязох. Придвижих се така, че къщата остана между мен и ездачите и не можех да бъда забелязан.

Пред вратата седеше една жена на средна възраст и режеше диня.

— Месалхер (Добър вечер) — поздравих аз на арабски. Тя въпросително ме погледна. Повторих въпроса си на турски и тогава тя ме разбра. Благодари ми любезно.

— Ще ми дадеш ли да опитам от динята ти? Жаден съм — помолих аз.

— С удоволствие, господарю.

Тя ми отряза едно голямо парче и ми го даде. Като забеляза с какъв апетит отхапвам, тя доволно се усмихна и каза: