През дебрите на Балкана

— Да.

— Тогава можеш да удължиш живота си.

— Как?

— Аллах е определил живота само на истинските си и правоверни привърженици.

— Наистина ли?

— Да.

— Значи ние християните можем да удължаваме живота си?

— Да, със сигурност.

— Тогава Аллах е много по-добър към нас, християните, отколкото към вас. Обича ни повече от вас и сме му любимци. Животът е най-големият и скъп подарък, който получаваме от Божията ръка. Който получи от Бога и силата да увеличава този подарък, се радва на милостта на Създателя повече от онзи, който трябва да умре, лишен от милосърдие, в определения му час. Не мислиш ли, че е така?

Той смутено подръпваше брадата си. Изглежда, мислите се намираха в брадата му, защото изчопли оттам едно не много лошо заключение:

— Все пак признаваш, че блаженството е по-добро от живота.

— Да.

— Щом истинският правоверен трябва да умре в уречения му час, без да може да продължава живота си, то е само за негово добро. Така той по-бързо стига до блаженството.

— Мислиш ли?

— Да.

— А ако душата му се подхлъзне на моста Ес Стфат? Той е по-тесен от острието на бръснач. Душата, извършила повече грехове, отколкото добри дела, се подхлъзва на моста и пада в ада. Така че всъщност по-бързо стига до проклятието. Предполагам, признаваш, че земният живот е по-хубав от този в ада.

— Господарю, отговорите ти са остри като върха на кама!

— Грешиш, като мислиш, че Пророкът е говорил само за правоверните. В петата сура на Корана, наречена «Сура на масата», се казва, че часовете на всички хора, правоверни и неверници, са предварително преброени. Знаеш ли тази сура?

— Знам ги всичките.

— Тогава трябва да признаеш, че съм прав. Не мога и не бива да удължавам живота си, който изобщо не може да се купува. Това би било глупост!

Той отново подръпна брадата си. Този път обаче не успя да измъкне оттам подходящ отговор.

— Аз обаче имам нужда от пари, господарю — каза той не особено уверено.

— Аз също.

— Ти имаш, но аз нямам.

— Е, ще се убедиш, че не съм толкова коравосърдечен. Не позволявам да ме изнудват, но на нуждаещите се с удоволствие правя подаръци, щом видя, че ги заслужават. Не можеш да спасиш живота ми, затова няма да получиш пари за избавлението ми, но ако искаш да ми кажеш каква опасност ме заплашва, съм готов да ти дам бакшиш.

— Бакшиш ли? Милостиня? Господарю, аз не съм просяк.

— Тогава няма да е бакшиш, а подарък.

— Колко предлагаш?

— Предлагам ли? Предлага се само когато се говори за цена, а аз вече ти казах, че и дума не може да става за плащане. Обещавам ти подарък, а колко ще бъде голям той, определя дарителят, а не този, който го получава.

— Все пак искам да знам колко ще ми дадеш.

— Ще ти дам колкото искам или нищо. Но ти казвам, че нямам време за празни приказки. И така, какво имаш да ми съобщаваш?

— Нищо!

Той понечи да се обърне, но аз го хванах за ръката и строго му казах:

— Спомена, че животът ми е в опасност, тоест има хора, които искат да ме убият. Ти го знаеш, значи си им съучастник. Ако не проговориш, ще наредя да те арестуват.