През дебрите на Балкана

— Не се тревожи! Красавицата на Румелия няма защо да се страхува от мен.

Отидох в съседната стая. Там Икбала, чието име означава «носеща щастие», седеше на голия под. От дясната й страна имаше подобен на нощви съд, в който имаше странно оцветено тесто. Ръцете й бяха покрити с него до лактите. Тя тъкмо беше откъснала от него парче от няколко фунта и се опитваше да му придаде кръгла форма. С едната си ръка го държеше, а с другата го удряше отгоре с всичка сила. Това бяха плесниците, които бях чул.

Тя толкова се бе отдала на заниманието си, че от всичките й пори течеше пот. Лицето й бе огненочервено и също покрито с капки пот.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Меся — отвърна тя важно.

— Какво?

— Топки.

— За кого.

— За вас естествено, за нашите гости.

— Какъв вкус имат тези топки?

— На райски деликатес.

— От какво ги правиш?

— От много неща: брашно, вода, стафиди, бадеми, маслини, сол, турски пипер и най-различни уханни треви.

— Колко време ще трябва, докато стане готово?

— Като се опече козата, ще бъдат опечени в маста й и задушени в ориза.

— Сигурно ще имат неземен вкус!

— Да. Опитай тестото! Сигурно никога досега не си ял подобно нещо.

Тя бръкна с пръсти в копанята и ги протегна към мен с чаровна усмивка.

— Благодаря ти, цвете на гостоприемството! Ако го опитам сега, ще си разваля удоволствието, с което по-късно ще ям изпеченото.

— Хайде, вземи си! Ти донесе щастието ми. Само благодарение на теб баща ми промени толкова бързо мнението си.

Тя настоятелно ми махаше. Аз обаче така усърдно се отбранявах, че тя накрая се отказа и поднесе пръстите към собствената си уста, като доволно облиза тестото от тях.

Стафиди, бадеми, зехтин, турски пипер! Това сигурно имаше ужасен вкус, а към това се прибавяше и водата, която беше изсипала вътре и какви ли не треви. О ужас! Сахатчийо, горки ми сахатчийо, как ли ще се чувства стомахът ти след няколко месеца!

Той много се зарадва, като научи, че избраницата на сърцето му не бе изложена на опасност. Впрочем ковачът вече се беше върнал, а вън тъкмо слизаше от коня си ездач, в чието лице разпознах един от хората, които бяхме пленили в къщата на просяка. Чух, че пита за мен, и излязох при него. Той ме дръпна настрана и каза:

— Господарю, ти беше великодушен към нас, а си и богат. Искам да ти кажа нещо.

— Говори!

— А какво ще ми дадеш?

— Не знам дали това, което ще ми кажеш, ще има стойност за мен.

О, има, и то голяма!

За какво става дума?

Намираш се в смъртна опасност.

Не вярвам.

Щом ти го казвам, значи е така.

— Тъкмо защото ти ми го казваш, не е вярно. Той ме погледна много учудено и попита:

— Наистина ли мислиш, че те лъжа?

— Да. Искахте да ме убиете и оберете. А убийците и разбойниците са способни и да лъжат.

— Но сега имам добри намерения и ти казвам истината.

— Не. Ако действително се намирах в смъртна опасност, нямаше да ми го кажеш.