Хроника на птицата с пружина

Когато малко преди мръкнало излязохме при брода, страхът, който бях усещал през цялото време, се оказа съвсем основателен. Там беше разположен малък отряд на Външна Монголия. Ние с Ямамото се качихме на една от по-високите дюни и разгледахме войниците с бинокъла. Видяхме осем мъже, не бяха много, но за граничен патрул бяха доста въоръжени. Един носеше лека картечница, имаше и тежка, качена на възвишение. Сочеше към реката и около нея бяха наслагани чували с пясък. Отрядът очевидно се бе разположил тук, за да ни попречи да се прехвърлим на отсрещния бряг. Войниците бяха опънали палатки край реката и бяха вързали наблизо десетте си коня. Очевидно нямаше да мръднат оттук, докато не ни заловят. „Няма ли друго място, откъдето да минем?“, попитах аз. Ямамото свали бинокъла и ме погледна, сетне поклати глава. „Има, но е много далеч. Две дни път с кон. Не разполагаме с толкова време. Трябва да минем оттук, каквото и да ни струва това.“ „Значи ще се прехвърлим през нощта?“ — „Точно така. Ще оставим конете тук. Ще застреляме постовия, другите сигурно ще спят. Не се притеснявайте, реката ще заглуши всички шумове. Аз ще имам грижата за постовия. Дотогава не можем да сторим нищо, хайде да поспим и да починем, докато имаме възможност.“ Определихме три часа призори за начален час на операцията по прехвърлянето. Ефрейтор Хонда свали всички неща от конете, отведе ги малко встрани и ги пусна. Изровихме дълбока дупка и закопахме излишните боеприпаси и храна. Всеки от нас можеше да носи само манерката, храна за един ден, оръжие и няколко патрона. Ако монголците с тяхната значително по-голяма огнева мощ ни заловяха, нямаше да победим никога, колкото и боеприпаси да носехме. Сега трябваше да поспим, защото, прехвърлехме ли се през реката, не се знаеше кога ще имаме възможност да подремнем. Ефрейтор Хонда трябваше да застане пръв на пост, сержант Хамано щеше да застъпи след него. Ямамото се просна в палатката и моментално заспа. Очевидно не беше мигнал през цялото това време. До главата му беше оставена кожената чанта, където той бе прибрал важния документ. Малко след него заспа и Хамано. Всички бяхме изтощени, но аз бях много притеснен, сън не ме ловеше. Лежах дълго, страшно ми се спеше, ала постоянно си представях как убиваме постовия и после, докато прекосяваме реката, ни засипва картечен огън. Дланите ми бяха мокри от пот, слепоочията ми туптяха. Не бях сигурен, че когато стане време, ще се държа както подобава на офицер. Изпълзях от палатката и отидох да седна до ефрейтор Хонда, който бдеше на пост. „Знаеш ли, Хонда, вероятно ще умрем тук“, рекох му аз. „Трудно е да се каже“, отвърна той. Известно време и двамата мълчахме. В отговора му обаче имаше нещо, което ме смути, някаква нотка на несигурност. Никога не съм имал силна интуиция, ала въпреки това долових, че с мъглявите си думи Хонда е искал да прикрие нещо. Реших да поразпитам. „Ако имаш да им казваш нещо, не го премълчавай — подканих го аз. — Това може би е последният път, когато разговаряме, отпусни се.“ Той прехапа долна устна и прокара длан по пясъка при краката си. Усетих, че се бори с противоречивите си чувства. „Лейтенант — рече ми Хонда след малко. Погледна ме право в очите. — От четиримата нас тук ти ще живееш най-дълго, много по-дълго, отколкото си представяш. Ще умреш в Япония.“ Беше мой ред да го погледна. Той продължи: „Сигурно се питаш откъде знам, но това е нещо, което дори аз не мога да обясня. Просто знам.“ „Да не си медиум?“ — „Може да съм и такъв, макар че думата не пасва на онова, което изпитвам. Прекалено гръмка е. Както вече казах, просто знам, и толкоз.“ — „Винаги ли е било така?“ „Винаги — потвърди убедено Хонда. — Макар и да го крия още от времето, когато пораснах достатъчно, за да съм наясно какво се случва. Сега обаче, лейтенанте, въпросът е на живот и смърт и понеже ти сам попита, ти казвам истината.“ „Ами другите? И за тях ли знаеш какво ще им се случи?“ Хонда поклати глава. „Някои неща знам, други — не. Но за теб, лейтенанте, вероятно е по-добре да не знаеш. Нахално е човек като мен да казва такива високопарни неща на теб, висшиста, съдбата на даден човек обаче е нещо, което виждаш вече след като тя е станала минало, а не когато е бъдеще. По отношение на тези неща имам известен опит. А ти не.“ — „Но все пак твърдиш, че няма да умра тук, така ли?“ Той загреба шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му. „Мога да ти кажа само толкова, лейтенанте. Няма да умреш тук, на този континент.“ Искаше ми се да поговорим още за това, ефрейтор Хонда обаче не пожела да каже и дума повече. Явно беше погълнат от собствените си мисли. Държеше пушката и гледаше вторачено необятната равнина. Каквото и да кажех, то сякаш не достигаше до него. Върнах се при ниската палатка в заслона на дюната, легнах до сержант Хамано и затворих очи. Този път сънят ме обори, дълбок сън, който направо ме дръпна за краката и ме отнесе на морското дъно.