Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2

дребна, но набита като цимент и не беше лека категория. Извадена от равновесие, тя само

отстъпи назад. След това, което беше направил, Люк пристъпи към нея, хващайки парката ѝ, за

да я предпази от падане, като се боеше, че ако тя паднеше по задник той нямаше да стигне до

пистолета навреме. Искрицата шок в очите ѝ се втвърди в гняв и дясната ѝ ръка се пресегна за

онзи огромен злобен „Магнум 44“. Вече нямаше избор. Свободната ръка на Люк се стрелна към

оръжието. Пръстите му намериха дръжката и дръпнаха в същия момент, в който той блъсна Мели

и я прати по задник на земята.

„Полудял съм.“ Дишайки тежко, той хвана масивния револвер с двете си треперещи ръце.

Оръжието потрепна в захвата му. Това нещо беше като оръдие. Можеше да го изпразни и да не

уцели нито веднъж мишена. Хрумна му, че ако тя не носеше кобур, той вероятно щеше да има

нова дупка в главата. Не, две - отпред и отзад - и по-голямата част от черепа му също щеше да

липсва.

- Дай ми ключовете, Мели! - Стомахът му се стегна, когато дръпна петлето на пистолета.

- Моля те! Не искам да те нараня, но...

- Ще ме застреляш ли, Люк? - Тя се взря нагоре с очи, толкова безцветни и студени, че

той усети мраз да обвива пръсти около сърцето му. - Няма да го направиш. Ти не си убиец.

- Но защо го правиш? Защо отказваш да се биеш?

- Това не е битка, която можем да спечелим...

- Но е по-добре да се бием, отколкото просто да умрем.

- Не - каза тя. - Ти няма да умреш, Люк.

Увереността ѝ, това смъртно спокойствие, го уплаши дори повече.

- Какво правиш, Мели? Какво правиш? Дай ми ключовете, моля те, дай ми...

През думкането на сърцето си той чу нов звук: постоянно неуловимо „хъш-хъш-хъш“ - звукът,

който стотици змии можеха да издадат по пясък. Очите му се извиха към хълма. Първата вълна

Чъкита тъкмо се изсипваше надолу. Някои носеха палки или бухалки, а слънцето проблясваше от

мачетета. Повечето обаче нямаха никакви оръжия. „Само зъби и ръце.“ Можеше да види също

така картинката: Чъкитата се спускат и разкъсват малки деца на парчета, изскубвайки ръце и

крака толкова лесно, сякаш са крилца и кълки на нежни пиленца.

Нещо се замъгли отляво - тих устрем, когато Мели се изправи бързо от снега. Стреснат, Лкж

нададе несполучлив вик:

- Мел...

Нямаше спомен да е натискал спусъка. Най-вероятно беше просто трепване. Магнумът

ритна. Изстрелът беше като гръмотевица. Откатът разтресе китките му. Дори на следобедното

слънце пламъкът беше много ярък.

И пропусна. Разбира се, че ще пропусне. Пистолетът беше твърде голям, а той не беше

подготвен. В следващата секунда юмрукът на Мели се заби в стомаха му. Задушавайки се, той се

преви надве, а пистолетът се изплъзна от ръцете му.

- Имаш късмет, че мозъкът ти е още в черепа. - Мели прибра в кобура магнума. - Не

опитвай това отново, Люк!

- Ме-Мели... - дъхът му изхриптя. - За-защо си...