Хроники на звеното

Всичко беше започнало преди четирийсет и няколко години в едно село близо до Дунава (силно казано беше всъщност да се нарекат село няколкото оркски бараки), където бяха минали първите шест години от живота на Шахматиста. Тогава си имаше име, но дори и той вече не го помнеше. Много вода беше изтекла оттогава, много вода, обаче и много кръв. А кръвта както лесно се помни, така и лесно изтрива старите спомени, отмива ги с червеното си и ги заменя със своите си картини. Винаги е било така, така и ще бъде.

Шахматиста имаше няколко братчета и сестричета, играеха си като всички деца в прахта пред съборетината, в която живееха, и всичко си течеше нормално като за полубългарско-полуоркско семейство в условията на развития социализъм в България. Майка му - красива орка, бачкаше като шивачка, а баща му - тъпо копеле, беше касапин. Освен касапин беше и сериозен алкохолик, и то от ония с кофтито пиянство, които буйстваха и после не помнеха. Ожени се за орката, защото беше красива като в приказките, ама само едното ебане не те прави доволен човек, и малко по малко касапинът съвсем се оттегли в чудния свят на чашката. А той е вселена, откъдето може и да се не върнеш, ако ти е по-слаба волята или имаш черти на путка в уж мъжкия си характер.

Минаваха години, баща му на Шахматиста все повече и повече пиеше, майка му започна да повяхва от многото домашна работа и раждания, едно след друго, и бащата започна първо да я псува, после да я плеска, а накрая и да я побийва по-сериозно. Тя, жената, нямаше какво да прави, траеше си, плачеше и гледаше да не показва болката и белезите си пред децата. Положението обаче ставаше все по-сериозно и един път касапинът буквално се увлече. Беше се наковал здравата с мастика, после с ракия и бира и когато се събуди на следващия ден, цялата къща беше в кръв и всички бяха мъртви, всички без едно от момчетата, което после щеше да се превърне в Шахматиста. Беше ги разфасовал със сатъра, като малки теленца ги беше нарязал, и от цяло семейство, състоящо се от майка, баща и шест деца, налични останаха само бащата убиец и момчето, което намериха да клечи под масата в локвата кръв на майка си и да гледа с безумен поглед в нищото. Никой не разбра защо него не го е убил, но и никой не го попита. Бързо-бързо вкараха касапина с доживотна в затвора, а момчето забиха в дом за сираци близо до Гондор. Там детето така и не проговори и никой не знаеше как се казва, само дебелите папки, които прашасваха в кабинета на директора, знаеха името му, но това беше все едно никой да не го знае. Викаха му „ей чш“ и „ей ти“ и това беше напълно достатъчно и за тях, и за него.