Хроники на звеното
- Автор: Велков Андрей
- Серия: Български психар #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191503315
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хроники на звеното». Краткое содержание книги:
„Още повече кръв. Още повече насилие. Още повече уличен език. Просто прекрасно!“
Петър кимна и се замисли, стана и се загледа през прозореца към водите на язовира. Видя как една едра риба, пъстърва май, скочи и се преметна във въздуха. В този момент големият екран се включи и на него се появи лицето на Кольо Агента.
- Момчета, там ли сте?
Петър застана пред монитора.
- Тук сме, Агент, казвай.
- Имам лоша новина, Михаил с теб ли е?
Мишо присви очи, изправи се и застана до Петър.
- Тук съм.
- Михаиле, съжалявам, дядо ти е мъртъв, сега моите момчета намериха трупа му. Разпънали са го на една катерушка и са му прерязали гърлото. Същото са направили и с колежката му. Съжалявам още веднъж.
Мишо се свлече на стола пред монитора и покри очите си. Петър сложи ръка на рамото му и каза с твърд и спокоен глас:
- Дръж гарда горе, брат, светла му памет на дядо ти, беше голям човек, ама сега ми трябваш в кондиция, брат, трябваш ми железен, после ще тъгуваме.
Мишо го погледна. Очите му бяха станали като от камък.
- По-горе не ми е бил гардът, брат, по-горе не ми е бил никога. Жална му майка на този, който го е направил това. Аре да се дигаме, да ходим към Мордор и да му таковаме мамата. К’во правим тук още?
Гласът на Агента се чу от компютъра:
- Момчета, положението е много лошо, някой системно избива вашите хора. Знае ги къде са, къде живеят, щабове и квартири, и Мордор буквално плувна в кръв през последните два часа. Сега цари затишие, защото всички са се покрили според протокола ти, обаче преди малко си беше касапница.
Петър кимна и запали цигара.
- Някой явно ни е разгадал спатиите. Тази наша схема нямаше как да издържи вечно, виж, че хората вече се усещаха, че някой стои зад близнаците, пък и доста народ ние светнахме, нямаше как иначе. Щом обаче знаят къде са нашите хора, нищо не им пречи да знаят къде сме и ние. Хайде да се снаряжаваме и да вдигаме гълъбите.
- Как ще стигнем до Мордор? - попита Ивака.
- Ивак, звъниш на полковник Николай Кръстев и му казваш светкавично да праща насам два хеликоптера. Ще летим с правителствения „Авиотряд 28“ - най-бутиковата българска превозваческа компания.
След по-малко от час хеликоптерите с момчетата от „Звеното“ вече летяха към Мордор.
От храстите до близката до имението горичка се надигна тъмен силует. Бръкна в джоба си, извади телефон, набра номер и зачака отговор.
- Говори, Вова, что происходит?
- Птици слетелись, Шахматист.
- Хорошо - каза Шахматиста, затвори и след това продължи да рови из файловете в компютъра, който момчетата от „Звеното“ държаха в Офиса зад ресторанта на покойния бай Спас. Този същия офис, от който беше започнала цялата епопея. Ужасени до смърт, Мимето и целият персонал седяха на земята в ъгъла с вързани ръце, крака и запушени усти. Не беше типично за Шахматиста да държи пленници, но понякога правеше изключения.
Името си Шахматиста беше заслужил в един затвор в централната част на Съветския съюз няколко години преди политическите промени. Местните бандюги лошо се бяха опарили, когато се опитаха да се ебават с русия жилав младеж. Изглеждаше слабичък, но като ги запука, изпрати четирима в стационара, а двама останаха за цял живот инвалиди. После пък, когато техните хора се опитаха да му върнат, резил беше все пак някакъв келеш да ги излага така, уж беше станал някакъв относително лек търкал, ама през следващите няколко седмици половината бяха намерени мъртви - кой със счупен врат паднал в банята, кой в коридора - с извадено око, кой умрял все едно ей така, без причина. Бързо разбраха, че ако се ебаваш с момчето с шантавия поглед, после ще ти се случват кофти неща, и го оставиха на мира.
Така момчето по цял ден си тренираше, четеше в библиотеката, бачкаше в работилницата, добър дърводелец беше, а през свободното време играеше шах с местния гросмайстор Беляев, който уж бил добър човек, майстор на спорта на световно равнище, ама един път взел, че изнасилил хубавата си млада съседка, пък после я и убил. Какво пък, случва се. Престъплението му обаче не засенчваше факта, че е адски добър шахматист, и любимата му игра беше станала неговото убежище - по цял ден играеше с всякакви криминални елементи. Никой не можеше да му стъпи на малкия пръст и той определено скучаеше, но всичко това се промени, когато срещу него на пейката в края на затворническия двор седна новото русоляво момче, чието лице беше цялото в белези.
Младежът беше книжен шахматист, това се усещаше по играта му, и почти не говореше, но си личеше, че слуша, когато Беляев му обясняваше тънкостите при еди-коя си защита или стратегия. Започнаха да играят всеки ден, момчето губеше непрекъснато, но партиите ставаха все по-дълги и по-интересни.