Хроники на звеното
- Автор: Велков Андрей
- Серия: Български психар #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191503315
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хроники на звеното». Краткое содержание книги:
„Още повече кръв. Още повече насилие. Още повече уличен език. Просто прекрасно!“
Братчедът свъси вежди и отговори още по-строго:
- Трай, казах! Не ти е работа да знаеш. Не питай. Оди яжте и бегай! Дай ключовете от волвото, да не забраиш, оти е важна тая кола...
В двора на имението на Арнолд имаше не една, а три къщи. Едната, най-голямата, беше от мрамор и приличаше на дворец на шейх. Бяха наели някакъв архитектурен гуру от Италия и ако някога фотограф имаше шанс да я снима, сто процента къщата щеше да обере всички награди. Естествено поради мерки за сигурност снимки не се допускаха, а Гугъл Ърт или данъчни с хеликоптери по онези времена нямаше.
Другите две къщи бяха по-семпли. Едната, скрита зад цветни храсти, беше точно до портата и в нея се помещаваше персоналът - охрана, прислуга, готвачи, градинари, гейши. Другата, то не бе къща, а по-скоро бунгало, се намираше над двореца и беше скрита от клоните на дебели дъбове. Пред нея имаше малко басейнче, два шезлонга и барбекю. В сравнение с мраморното чудо по-долу дървената къщичка беше направо спартанска, но иначе - много красива и някак уютна. Бяха я направили по идея на Иво, защото той направо се бе влюбил в гледката. Четиримата често разпускаха там, пиейки бира в топлата вода на басейна и зяпайки светлинките на нощен Мордор. Беше им станало нещо като ритуал да си поркат там веднъж на няколко седмици. Викаха му „да ходим на екскурзия“. Арнолд и братя не им се пречкаха, те си живееха в замъка. Имаше едно условие само - когато някой от четиримата беше горе, трябваше да се пази тишина и в никакъв случай да не се пуска чалга.
Пешо мина по пътеката през дърветата, която заобикаляше замъка. Дворът не беше малък, имаше десет-петнайсет декара. Представляваше красив парк, разделен на няколко сектора - три градини с всевъзможни цветя, две горички, през една от които в момента Пешо вървеше, голяма оранжерия, която имитираше тропическа джунгла и беше фрашкана с орхидеи и шантави плодове. Черешката на тортата обаче бе големият като езеро басейн пред палата; водата му винаги се подгряваше и партитата и оргиите в него бяха станали легендарни в мутренските и хайлайф средите, среди, границите между които всъщност в България бяха доста размити. До басейна езеро се намираше голям паркинг и там, под стъклени навеси, можеха да се видят поръчкови модели коли, които малко хора по света притежаваха - „Ролс-ройс“, „Ламборджини“, „Майбах“ и всякакви такива, Пешо дори не ги различаваше, защото продължаваше да не му дреме за марки коли.
Стигна до верандата и хвърли раницата си до единия шезлонг. Видя, че на барбекюто цвърчат няколко вратни пържоли, и чу, че от уредбата се носи Финли Куей. В този момент Иво излезе от къщата с отворена бира в ръка, отпи жадно, но засече присъствието на Пешо и се задави.
- К’во правиш тука бе, копеле? - успя да каже той, кашляйки. - Не си ли на море? Изкара ми акъла.
Пешо се пресегна и взе бирата му. Изпи я на екс и му върна бутилката.
- Ами върнах се, копеле. Малко се насраха нещата.
- Ама к’во стана, брат? Балабанов каза, че си се бил забил с някаква жестока мацка на някакво транспарти, яко романтика имало, и че вчера си се изцепил към Големото синьо...
- Така беше, Ивак, ама, както ти казах, насраха се нещата. - Петър въздъхна. - Не се бях чувствал така от сто години, д’еба. Тъпо ми е, ама не ми се говори сега за т’ва. Ще взема душ и ще поразпусна тук с теб, ще стигнат ли пържолките, а, копеле?
Иво не го занимава повече с въпроси. Познаваше го и знаеше, че когато му дойде времето, сам ще си каже всичко. Пешо беше хем отворко, хем темерут, особена порода пич. Личеше, че му е тъпо, но той беше кораво копеле, може би най-коравото, което бе срещал, и щеше бързо да се оправи.
- Много ясно, че има и за теб, копеле, к’ви са тези въпроси? Каквото е мое, е и твое, знаеш. Пък и екстра се появи, аз дойдох да порелаксирам, че от онзи ден с онея гниди гласим схемата с РМД-тата и приватизациите и направо ми пламна главата. Тонката сега е поел руля, а Михаил май ще прави инспекция на новия цех за амфети, че на пичовете от Турция не можем да им насмогнем и трябваше да отворим още една мощност. Идеално ще ми правиш компания.
Пешо му се ухили, тупна го по рамото и влезе в къщата. Взе дълъг горещ душ, после намери бермуди и чиста хавайска риза, май бяха на Мишо, обу джапанките си и се върна при Иво на верандата до басейнчето. Не забрави да вземе и четири бири от хладилничето. Пържолите тъкмо бяха станали и известно време ядоха в мълчание. Гледаха към Мордор, времето беше ясно и градът се виждаше като на длан. Един малък и красив център с неколкостотин хиляди души, обграден с пръстен от грозни и безлични сиви панелки в соц стил, сред които за съжаление през последните години за разнообразие изникваха не по-малко грозни жилищни сгради в стил „мутренски попфолк ампир“. В този пръстен около сърцето на града вече живееха милиони и не че нещо, но на голяма част от тях мястото им не беше там. Определено не беше, но това е друга история.