Хроники на звеното
- Автор: Велков Андрей
- Серия: Български психар #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191503315
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хроники на звеното». Краткое содержание книги:
„Още повече кръв. Още повече насилие. Още повече уличен език. Просто прекрасно!“
- Кой? - веселото ми настроение се е изпарило мигновено.
- Шпиндела се оказва само параван, има някой зад него. Схемата явно е много по-голяма. Номерът е, че след като твоите хора са го свитнали, все едно си ритнал гнездо на оси. Получавам доклади за нетипично раздвижване в контингента, появиха се някакви неизвестни за мене бригади, започва да ври и кипи навсякъде. Тези, които удариха братята, бяха страшни про-та, много над средното ниво, ако не беше вашата военна подготовка, не се знае кой кого щеше да отнесе. Явно ти не си единственият в милата ни родина, който предпочита да ръководи от сенките.
- Явно е така, Николай. - Паля цигарата, тупвам шофьора по рамото и му казвам да спре. Слизам от колата и сядам на един камък до пътя. Луната е леко покрита с облаци и всичко е призрачнокрасиво, но цялата романтика ми бяга на майната си покрай този разговор. Махвам на охраната. - Пич, звъниш в къмпинга и им казваш да се вдигат веднага оттам.
- Петре, смятам, че трябва да реагираш мигновено - продължава Агента.
- Кога съм реагирал другояче, Кольо? Не знаем какво се случва, но както винаги трябва да се подготвим за най-лошия сценарий. Аз сега задействам моите хора, от теб само искам да впрегнеш всички ресурси и да разбереш кой седи зад тази атака и с каква сила разполага. Искам отговори максимално бързо.
- Веднага започвам да действам. Пази се, щом аз не съм усетил какво се случва, значи става дума за нещо много сериозно.
Уточняваме още няколко детайла по телефона и аз затварям, защото трябва да звънна на братоците във Варвара. Звъня на Мишо, той вдига след цяла вечност и почти крещи, явно е сериозно на черешата:
- Аре бе, копеле, аре бе, докога ще те чакаме бе, тука е страшно, аре идвай...
- Млъквай, Мишо! - Той усеща, че съм сериозен и спира да говори. - Вдигате се веднага оттам и се срещаме на мястото, където сме се разбрали да се събираме, когато дойде жегата.
- Какво се случва? - звучи почти изтрезнял той.
- Случва се това, брат ми, че се намираме в състояние на война, само че не знаем с кого. Искам до пет минути да сте тръгнали, там ще говорим - и затварям.
После давам инструкции на шофьора да кара към Странджа. Там се намира едно голямо стопанство, в което сме се разбрали да се съберем, ако има жега. Стопанството е на наша фирма параван и няма никаква следа, че е свързано с нас. Разположено е в сърцето на Странджа и заема площ от над хиляда декара. Вътре има всичко - лозя, овошки, животни, дори по средата има нещо като микроязовир, който е фрашкан с риба. Освен всичко друго обаче в стопанството има и склад с оръжие, както и всички видове комуникации и удобства - нещо като резервен щаб. Оттам смятам да координирам действията на армията си. Докато колата се отдалечава на запад и морето остава зад нас, аз говоря по телефона и не след дълго „Звеното “ е напълно готово за екшън. Който и да ни е ударил, скоро ще разбере, че е направил най-голямата грешка в живота си...
Из „Български психар“
Осма глава - Нещо ново на Западния фронт
Между българския и руския народ съществува известна историческа връзка, която до някаква степен е предопределена от славянското родство, православното християнство и подобието на езика.
Но връзка от такъв род не значи по никакъв начин любов.
Георги Марков, „Задочни репортажи за България“
Под похлупака на партията - това е най-реалното и същевременно най-имагинерно понятие. Реално, защото всеки усеща натиска и като силно увеличено атмосферно налягане. Имагинерно, защото никой не е видял лицето й. Затова днес ние сме много повече герои на Кафка, отколкото на дядо Вазов. Макиавели ни е толкова понятен, колкото и Ботев, а театърът на абсурда - това е всекидневният ни живот.
Георги Марков, „Задочни репортажи за България“
Истината беше, че прекалено много харесваше да се бие, обичаше риска и силните усещания. Може би войната го беше направила такъв, помисли си той. Може би така се беше встрастил в силните усещания, че не можеше да отвикне.
Дейвид Морел, „Първа кръв“
Интересното при Шахматиста беше, че бе полуорк-полубългарин, но приличаше на смес между нацист и викинг. Имаше пронизващи студени сини очи, брада тип катинар, тъмнорусата му прическа беше типично военна, а отстрани и отзад беше остриган нула номер. Можеше да мине и за красавец, ако нямаше излъчването на бясно животно, но не на бесен бозайник, а по-скоро на бесен крокодил или бясна змия, ако въобще има такива. С появяването си навсякъде всяваше страх, но това беше нормално, защото той определено бе личност, от която напълно си заслужаваше човек да се страхува. Историята му беше достойна за филмиране, но на пръстите на едната ръка се брояха хората, които знаеха повече от някой и друг фрагмент от биографията му. Нито имаше семейство, нито имаше приятели, нито имаше съдружници. Не си падаше по споделянето много. И по говоренето не си падаше всъщност.