Хроники на звеното

- В града е, има лекция в Земеделския университет, сряда е.

- Ааааа, бях забравил, че пак започна да преподава.

- Нищо, довечера със сигурност ще е тук, нали даваме прием в комплекса.

Здравко кимна и продължи обхода си на лозята. На връщане мина през зеленчуковите градини и през горичките с овошки. Навсякъде кипеше усилен труд, дори отнякъде се чуваше песен, не беше на български, беше май на испански. Добре че бяха тези испанци и италианци, защото напоследък беше трудно да намериш българи да работят на тези пари. Добре се справяха гастарбайтерите, много беше доволен, дори беше решил да наеме още неколкостотин за заводите.

(Няколко часа по-късно)

Тримата братя стояха един до друг и наблюдаваха как слънцето красиво залязва над сякаш безкрайните им лозя. Зад тях тихо звучеше Дебюси, любимият композитор на Здравко. Приемът не беше голям, бяха се събрали само стотина души.

Здравко отпи от виното, което беше от собствената продукция, и примлясна със задоволство. От една от близките маси се чуваше познат смях. До няколко красиви дами и цял куп деца седеше политикът Петър Иванов, който преди лятната си почивка се беше отбил да го види. Близо до Петър Здравко разпозна и лицата на неговите вечни приятели. Единият беше професорът - по философия ли беше, по социология ли, не му помнеше името, - който беше и някаква нинджа. До него широко се усмихваше най-богатият българин, неговото име го знаеше, всички го знаеха всъщност, Ивайло се казваше, а на края на масата точно в този момент лудият писател и пияница Михаил, бурно жестикулирайки, разпалено разказваше някаква явно много забавна история, защото всички на масата се заливаха от смях.