Хроники на звеното
- Автор: Велков Андрей
- Серия: Български психар #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191503315
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хроники на звеното». Краткое содержание книги:
„Още повече кръв. Още повече насилие. Още повече уличен език. Просто прекрасно!“
- Разбира се, Петре, разчитай на мен, ще звънна няколко телефона на някои от моите другари, които ми дължат услуги, и ще ти звънна веднага, когато науча нещо... А ти къде си сега, добре ли си?
- Не те ебе къде съм - каза Петър и затвори телефона.
Взе кафето и храната и излезе на терасата с изглед към малкия язовир, който се намираше във вътрешността на имението и беше обграден от брезова гора. Пълната луна се отразяваше в повърхността на спокойната вода и сигурно гледката щеше да е много по-романтична, ако не беше настоящата галимация. Петър обаче беше кораво копеле и не изпитваше нищо от стандартните за този тип ситуации емоции от сорта на стрес, паника, напрежение. Беше абсолютно спокоен и мозъкът му анализираше фактите, които постъпваха.
Откъм портата се чу силно и продължително изсвирване на клаксон - явно Мишката и Иво пристигаха с антуража си. Или пък Долф беше карал супербързо и ги бе изпреварил.
Петър изяде няколко парчета от филето, лапна шепа ядки и ги прокара с голяма глътка кафе. После стана да посрещне приятелите си. Екипът от Варвара беше пристигнал пръв, което всъщност беше нормално, Варвара беше на петдесет-шейсет километра, а Мордор на четиристотин.
Пичовете въобще не изглеждаха пияни, когато влязоха в голямата зала на първия етаж на хижата, зала, ставала свидетел на зверски партита в едни по-добри времена.
- Пешо, к’во става, копеле, кой е тоя идиот, който се опитва да ни шиба? Имаме ли някаква яснота вече? - почти извика Мишо.
- Брат, не е идиот, като гледам как ни подкара успешно, май най-накрая срещу нас се изправя някой от нашата категория, но дано да не съм прав. - И махна на Мишо да върви към медицинската сестра. - Аре, пичове, ходете да ви тунинговат за половин час, трябвате ми свежарки. Тъкмо през това време и Долфи ще дойде...
Двамата аха да започнат да протестират, но видяха строгия поглед на Петър и последваха сестрата.
Петър погледна към момичето, грижещо за хижата, и каза:
- Извинявай, предвиди някакви супи, ако обичаш, дай от това, студеното месо още, нареди направо една софра горе при телефоните и компютрите, защото Долф ще е яко гладен и ще трябва да го заредим качествено.
- Нещо за пиене да донеса ли?
- Да, но само вода, кафе и чай. Алкохолът и козът ги забранявам, докато не очистим педалчетата, които ни нападнаха.
Долф пристигна точно когато Иво и Мишо излизаха, вече освежени, от манипулациите със системите. Изглеждаше като бог на войната, направо беше обезумял. За няколкото часа адреналинът не го беше пуснал въобще и какъвто си беше първичен и емоционален, излъчваше напрежение на талази.
- Току-що се чух с болницата, Долфи - каза Пешо, след като се прегърнаха на вратата. - И двамата ти братя са стабилизирани и са наред. Яки копелета са и не може няколко парченца олово да ги съборят. Демек - сядай и кротвай! Всичко е наред, прескочили са трапа и двамата.
Долф видимо се успокои, кимна и каза:
- Гладен съм.
Петър го хвана за огромната предмишница и го поведе нагоре по стълбите. Седнаха на масата и всички станаха свидетели как Долф измете едно плато свинско за норматив. Явно една престрелка не можеше да повлияе значително на апетита на Холивуд. Михаил и Иво изглеждаха свежарки, чисто нови, и също стабилно набиваха. Петър се задоволи с още няколко парчета свинско месо, не обичаше да действа с пълен стомах, предпочиташе да е леко гладен, когато е в екшън. По-добре мислеше, а пък и беше по-свиреп така.
- Долф, виждам, че хапна, хайде сега ни разкажи твоята гледна точка за случилото се.
Долф започна да говори, все още дъвчейки:
- Ми начи, бате Пешо, они ни налетеха отвсекъде, запушиха ни пато с един камион и напрао ни разкатаа, запукаха ни с едни автомати, па и моеха да стрелят добре, не беха като нормалните пишлегари тука, дето само се праат.
- Колко бяха?
- Епа колко назе беха май. Ний бехме пет коли с охраните, они беха към двайсет души, начи. Поравно бехме уж. Добре че братото ги запука с картечницата, дето я макне у багажнико, иначе щеха да ни избият кат’ пилци, как ни изненадааа...
- Кажи нещо повече!
- А бе к’во да ти кажем? Направо ни почнаа, немаше приказки, немаше обяснения. Треснаа пилотката с камиона, отзаде ни отрезоха с един бус и ни запукаха. Ако не беха онеа тренировки у планината, дето ни принуди и нас да одиме, са немаше да мое да си говориме така. Евала на бай Радо и Браното, дето ни научиха да пуцаме армейски. - Долф натъпка още една голяма хапка свинско в устата си и за момент не можеше да говори, защото хапката беше по-скоро с размер на пържола. Предъвка няколко пъти и продължи: - А бе шефе, едно нещо да ти каем - они не беха мутри, они се беха войници.