Хроники на звеното
- Автор: Велков Андрей
- Серия: Български психар #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191503315
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хроники на звеното». Краткое содержание книги:
„Още повече кръв. Още повече насилие. Още повече уличен език. Просто прекрасно!“
Ако не се дърпаха много, хлапетата получаваха лакомства и някакъв относителен комфорт, доколкото можеше да се говори за комфорт на такова място, обаче ако се опъваше някое дете, заминаваше директно в мазето, където с бой и ебане го дресираха, докато стане послушно. Повечето на първата, максимум втората седмица омекваха и се оставяха да им правят каквото си искат лошите чичковци, а понякога и лелички, само да не ги бият повече. Едно дете обаче изкара в мазето повече от четири години и нито един път не се даде доброволно. Това беше детето, наречено „ей ти“, което по-късно се превърна в Шахматиста.
Изродите си имаха на разположение неколкостотин деца и упоритото мълчаливо копеленце взе бързо да им омръзва, наситиха му се за няколко седмици, след това само от време на време някой отиваше да го изчука и да го понабие, ей така, за профилактика, обаче нито един път не го пуснаха да види слънчева светлина. Пращаха лелките чистачки, които бяха същите изроди, да го хранят с остатъците, които иначе даваха на прасетата, но понякога го забравяха и го оставяха с дни без храна. Момчето обаче се научи да лови плъхове, мишки и насекоми, мазето си беше просторно, имаше всякаква фауна в него, и не гладуваше толкова много, вода течеше достатъчно от разни течове на допотопната канализация, топло имаше около парното и тръбите...
Интересното беше, че след като успя да избие няколко тухли, то откри малка зазидана стая, пълна с кашони с книги, останали от времената преди промените, когато сградата била някакъв си лицей. Там малко по малко, бяха му показвали по-големите му братя и сестри коя буква какво е, се научи да чете гладко и за четирите години успя да изчете всичките книги, а те бяха стотици. Защото момчето имаше мозък, по-различен от този на останалите деца, по-добре работещ, но средата определено не помагаше за развитието на интелектуалния и творческия му потенциал. Помагаше обаче за превръщането му в нещо друго...
Беше намерило в кашоните няколко книги със спортни упражнения и когато не четеше, каляваше детското си тяло. Ако разчиташе само на помията, която му даваха, сигурно щеше да умре, обаче месото от плъховете и от хлебарките, понякога и от някоя заблудена змия, му помагаше все повече да укрепва. Всеки ден отместваше тухлите и четеше, после се връщаше в общото мазе и се молеше да го пропуснат в забавленията си и тази вечер, само и тази вечер.
И така четири дълги и мъчителни години минаха и момчето успя да натрупа увереност и най-важното - физическа сила, за да осъществи плана си. Една нощ се промъкна на горния етаж през отвор на неуплътнените тръби в кухнята, беше към три-четири сутринта и дежурните писъци на малтретираните деца вече бяха заглъхнали. Директорът и шайката му се бяха оттеглили в стаите си, където вече сънуваха пиянските си отвратителни сънища. Фактът, че всяка вечер се напиваха до безсъзнание, помогна на момчето да ги избие в съня им, без никой от тях да окаже съпротива. С два остри ножа от кухнята се беше промъкнало в стаите на всеки един от мъчителите си (тези, които бяха на смяна де, останалите също измряха, но това е друга история). После ги беше заклало много технично, може би генетичната памет на касапина се беше обадила. Всички изнасилвачи бяха намерени с акуратно прерязани гласни струни и сънни артерии, а пенисите им бяха отрязани и хвърлени на земята. После момчето беше изчезнало като сянка в нощта и следите му няколко години се губеха. Беше тръгнало на север и беше напуснало България. Само това беше известно за този период от живота му. Какво е правило само едно единайсетгодишно хлапе, единствено можеше да се гадае.
(Действието се развива след нападението.)
Охраната на имението спря колата с Петър пред портата на ранчото на „Звеното“, което се намираше в самото сърце на Странджа. Караулът беше в пълна бойна готовност - автомати, жилетки от кевлар, боядисани в черно лица. Действаха по протокол, който Петър беше създал преди години точно за такива ситуации. Неслучайно му беше любима древната римска сентенция „Si vis pacem, para bellum“13—. Знаеше, че този момент е неизбежен, не точно под каква форма или как ще се случи, но беше сигурен, че няма никакъв шанс някой да не оспори властта му над завзетите през годините територии. Протоколът беше направен така, сякаш Петър трябваше да застане срещу най-гадния противник, когото познаваше - срещу самия себе си. Беше мислил десетки, ако не и стотици часове какво би направил той, за да помете „Звеното“, и сега вече из цялата страна се изпълняваха задачите, които беше задал в протокола - пълна бойна готовност, засилена охрана на складове, депа, цехове, канали. Всички дилъри трябваше вече да са се покрили, наркоманчетата и парти животните щяха да почакат.